Никълъс Спаркс: С дъх на канела

Мисля, че татко беше щастлив. Казвам „мисля“, защото той рядко показваше някаква емоция. Прегръдките и целувките бяха рядкост в дома ни, а когато ги имаше, бяха безжизнени и формални, правеше го, защото така трябва, не защото го иска. Знам, че ме обичаше, бих казал, че дори се бе посветил на мен, но когато съм се родил, той вече е бил на четирийсет и три и част от мен и досега вярва, че би му отивало повече да е монах, отколкото родител. Беше най-тихият човек на света. Задаваше съвсем малко въпроси — как съм, добре ли съм — рядко се нервираше или повишаваше тон и още по-рядко се шегуваше. Водеше рутинен живот. Всяка сутрин ми правеше бъркани яйца с бекон и препечени филийки, приготвяше и нещо за вечеря и всяка вечер, докато се хранехме, изслушваше безмълвно разказите ми за училище. На всеки два месеца ангажираше час при зъболекаря, в събота сутрин плащаше всички сметки, в неделя следобед переше и излизаше за работа всяка сутрин в седем и трийсет и пет. Не обичаше да разговаря и нямаше нищо против да прекарва часове наред сам, докато разнася пакети и писма из хорските пощенски кутии. Не излизаше с жени, нито имаше приятели, с които да играе покер в събота вечер; телефонът ни мълчеше по цели седмици, а когато звъннеше, беше или грешка, или служител от продажби по телефона. Сигурен съм, че не му е било леко да се грижи за мен съвсем сам, но той никога не се оплакваше, дори когато го разочаровах.

Прекарвах повечето вечери сам в стаята си. Щом свършеше с домашните задължения, татко се свираше в своя кабинет и се заемаше с монетите си. Това беше неговата голяма страст. Там се чувстваше най-добре, приведен над търговския каталог за монети, наречен „Сив бюлетин“, докато се опитва да реши коя монета да прибави към колекцията си следващия път. Всъщност колекцията бе започната от дядо ми. Героят на дядо беше човек на име Луи Елизбърг, финансист от Балтимор и единственият човек, събрал пълна колекция от американски монети, включително и юбилейните — всички, сечени по едно или друго време в Съединените щати. Колекцията му си съперничеше, дори надминаваше тази на Смитсониън и мечтата на дядо беше да настигне своя идол. След смъртта му през 1951 татко на свой ред бе обсебен от идеята да обогати и разшири колекцията заедно със сина си, следвайки примера на своя баща и този на Луи Елизбърг. През лятото татко и дядо пътуваха с влака до различни монетни дворове и събираха нови, току-що изсечени монети, още топли, или посещаваха различни нумизматични изложби из Югозападната част на страната. С времето създадоха трайни връзки с търговци на монети из цялата страна и дядо харчеше цяло състояние да купува и попълва колекцията си. Но за разлика от Луи Елизбърг той не беше богат — имаше магазин за смесени стоки в Бъргоу, който фалира, когато голямата верига магазини „Пигли У игли“ отвориха врати в града. Неговата колекция така и не успя да достигне тази на Луи Елизбърг. Въпреки това всеки свободен долар отиваше за монети. Дядо носеше едно и също сако трийсет години, през целия си живот караше една и съща кола и съм убеден, че татко е отишъл в пощенското училище вместо в колеж, защото не сме имали заделени пари. Странна птица беше този мой дядо, няма две мнения, такъв беше и татко. Какъвто бащата, такъв и синът, както гласи поговорката. В завещанието си старецът настояваше къщата му да бъде продадена и с парите да се купят още монети — нещо, което баща ми и без това щеше да направи.

По времето, когато татко наследи колекцията, тя вече беше доста ценна. Когато инфлацията удари тавана и златото скочи до 850 долара за унция, тя струваше малко състояние — достатъчно, за да може моят пестелив баща да се пенсионира и да изкара спокойно старините си. Двайсет години по-късно му даваха умопомрачителна за мен сума, но нито дядо, нито татко колекционираха за пари; правеха го заради ловната тръпка и заради близостта, която създаваше колекцията помежду им. И наистина, имаше нещо вълнуващо в дългото и мъчително издирване на точно определена монета, да не говорим за онзи сладък пазарлък с търговците, когато я откриеш, за да я вземеш все пак на прилична цена. Понякога купуваха, понякога не можеха да си го позволят, но всяка нова покупка беше истински празник. Татко се надяваше да сподели с мен страстта, която го сближаваше с баща му, да сподели с мен и съответната саможертва, която изискваше тази страст. Трябваше да спя с едно одеяло зиме и лете и да нося един чифт обувки през цялата година; никога нямаше пари за дрехи, обличах се изцяло благодарение на благотворителната организация „Армията на спасението“. Нямахме нито един фотоапарат. Единствената снимка беше тази, която си направихме на изложението на монети в Атланта. Търговецът ни щракна, докато стояхме пред щанда му и по-късно ни я изпрати. Татко я постави в рамка и тя стоеше дълги години на бюрото му. На нея той бе поставил ръка върху раменете ми и двамата се усмихвахме. Аз държах в ръка една петцентова монета от 1926 с глава на бик върху нея, между другото — в отлично състояние. Татко току-що я бе купил. Беше най-рядката монета от този вид и ние я отгладувахме, като цял месец ядохме боб и кренвирши, защото струваше повече от очакванията ни.