Никълъс Спаркс: Пристан за двама

— Ония типове май те бройкат — отбеляза Мелъди и кимна към масата на четиримата мъже от филмовата студия. — Особено онзи кестенявият. Симпатягата.

— А! — отвърна Кейти и се зае да приготвя нова кана кафе. Каквото и да кажеше пред Мелъди, всички го научаваха, затова почти не говореше с нея.

— Какво? Не е ли симпатяга според теб?

— Не съм забелязала.

— Как така няма да забележиш симпатичен мъж! — втренчи се невярващо в нея Мелъди.

— Не знам — отвърна Кейти.

Подобно на Рики, Мелъди беше няколко години по-млада от Кейти, някъде към двайсет и пет. Беше кокетка с кестенява коса и зелени очи и излизаше с тип на име Стив, който правеше доставки по домовете за магазина за строителни материали в другия край на града. И тя като всички останали в ресторанта беше отраснала в Саутпорт и описваше градчето като същински рай за децата, семействата и възрастните хора, но и като най-ужасното място на света за несемейните. Най-малко веднъж седмично заявяваше пред Кейти, че възнамерява да се премести в Уилмингтън, където имаше барове, клубове и много повече магазини. Знаеше всичко за всички. Понякога на Кейти й се струваше, че действителната професия на Мелъди е да клюкарства.

— Чух, че Рики те е поканил на среща, но ти си отказала — смени темата Мелъди.

— Не обичам да излизам с колеги.

Кейти се престори, че подредбата на подносите с прибори изцяло поглъща вниманието й.

— Можем да излезем на двойна среща. Рики и Стив ходят заедно на риба.

Кейти се запита дали Рики я е придумал да го предложи, или идеята е на Мелъди. Може би и двете. Вечер, след като затвореха ресторанта, повечето работници от заведението пооставаха или си гостуваха на чаша бира. С изключение на Кейти всички останали работеха за Айвън от години.

— Не мисля, че е добра идея — възрази тя.

— Защо?

— Веднъж съм се парила с гадже колега — отговори Кейти. — Оттогава си обещах да не го правя повече.

Мелъди завъртя очи с досада и се завтече към една от своите маси. Кейти прибра две платени сметки и разчисти празните съдове. Винаги се стремеше да не остава без работа, да действа ефикасно и незабележимо. Не вдигаше глава и се стараеше плотът на сервитьорките да е безукорно чист. Така денят й минаваше по-бързо. Не пофлиртува с мъжа от филмовата студия и той си тръгна, без да поглежда назад.

Кейти караше и обедната, и вечерната смяна. Когато се стъмваше, тя обичаше да наблюдава как небето на западния хоризонт от синьо става сиво, оранжево и после жълто. По залез водата искреше и вятърът килваше платноходките на една страна. Игличките на боровете сякаш заблестяваха. Щом слънцето се спуснеше зад хоризонта, Айвън включваше газовите печки и те грейваха в тъмното като тиквени фенери. Лицето на Кейти беше леко загоряло от слънцето и вълните лъчиста топлина пощипваха кожата й.

Вечерта Аби и Големия Дейв заместиха Мелъди и Рики. Аби завършваше гимназия и много се кискаше, а Големия Дейв приготвяше вечерите в заведението на Айвън вече почти двайсет години. Беше женен, имаше две деца и татуиран скорпион на дясната си предмишница. Тежеше близо сто и петдесет килограма, а в кухнята лицето му винаги лъщеше от пот. Даваше прякори на всички, а Кейти беше нарекъл Котето.

Напливът за вечеря продължи до девет. Когато хората започнаха да се разотиват, Кейти почисти и затвори зоната за изчакване. Помогна на помощник-келнерите да занесат съдовете до съдомиялните машини, докато и последните клиенти приключат. На една от масите й имаше млада семейна двойка — забеляза брачните им халки, докато се държаха за ръце на масата. Бяха привлекателни и щастливи и Кейти се унесе в спомени. И тя беше като тях някога, преди много време, за съвсем кратко. Или поне така си мислеше, понеже бе научила, че мигът е просто илюзия. Извърна се от щастливата двойка, обзета от желание да заличи завинаги спомените си и никога повече да не изпита това чувство.

На следващата сутрин дъските на верандата проскърцаха, когато Кейти излезе навън с чаша кафе в ръка и се облегна на перилата. Насред избуялата в някогашната леха трева цъфтяха лилии и тя вдъхна уханието им, когато отпи глътка от чашата си.

Тук й харесваше. Саутпорт се различаваше от Бостън, Филаделфия или Атлантик Сити с несекващия грохот на уличното им движение, миризмите и хората, поели забързано по тротоарите, а и за пръв път през живота си имаше местенце, което да нарече свое. Къщичката не беше нищо особено, но си беше нейна, намираше се на уединено място и това й стигаше. Беше една от двете еднакви постройки с дъсчени стени в края на застлана с чакъл алея, някога използвани за ловни хижи и сгушени в началото на смесена горичка от дъбове и борове досами гъстата дъбрава, ширнала се чак до брега. Дневната и кухнята бяха малки, а спалнята не бе по-голяма от дрешник, но къщата беше напълно обзаведена, имаше дори люлеещи се столове на верандата, а и наемът бе много изгоден. Постройката не беше паянтова, но бе занемарена през годините и хазяинът предложи на Кейти да купи строителните материали, ако реши да я потегне сама. Откакто се беше нанесла, тя правеше точно това и по-голямата част от свободното си време прекарваше на колене или качена върху някой стол. Изтърка банята, докато плочките не светнаха, изми тавана с влажен парцал. Избърса прозорците с оцет и прекара часове на четири крака, мъчейки се да премахне ръждата и мръсотията от линолеума в кухнята. Запълни дупките по стените с маджун и после го заглади с шкурка. Боядиса стените в кухнята в закачливо жълто, а вратичките на шкафовете — с лъскава бяла боя. Спалнята й вече беше светлосиня, дневната — бежова, а миналата седмица Кейти бе сложила нов калъф на дивана и той стана като нов.