— Спазих го и ти се постарай да го спазиш — поучаваше ме той. — Защо да мислиш само ти?
Честно казано, мама наистина бе по-умна от татко. Така и не се научи да готви — беше от жените, които не бива да бъдат допускани в кухнята — но говореше четири езика и цитираше Достоевски на руски. Свиреше класически творби на пиано. Учила във Виенския университет, когато студентките били рядкост. Татко, от друга страна, не бе посещавал колеж. И той като мен започнал от малък да работи в магазина на баща си. Най-много го биваше с цифрите и с клиентите. И пак като мен видял съпругата си за пръв път в синагогата скоро след като пристигнала в Грийнсбъро.
Тук обаче приликите свършват, защото често съм се питал дали родителите ми са били щастливи заедно. Лесно е да се посочи, че тогава времената са били други и не толкова любовта, колкото практичните съображения диктували избора на партньор. Не твърдя, че не бяха подходящи един за друг в много отношения. Родителите ми се разбираха добре и нито веднъж не съм ги чувал да се карат. Често съм се чудил обаче дали изобщо са били влюбени. Не ги видях нито веднъж да се целуват, неудобно им беше сякаш дори да се държат за ръце. Вечер татко попълваше счетоводната книга на кухненската маса, а мама седеше в дневната, разтворила книга в скута. По-късно, когато родителите ми се пенсионираха, а аз поех магазина, се надявах да се сближат. Мислех, че ще пътешестват заедно и ще разглеждат забележителности, но след първото посещение на Йерусалим татко винаги пътуваше сам. Всеки заживя своя живот, отдалечиха се отново и пак се отчуждиха. Когато наближиха осемдесетте, ми се струваше, че вече са изчерпали всички думи. Часове наред стояха в една и съща стая, без да си проговорят. Когато с Рут им гостувахме, обикновено отделяхме внимание първо на единия, а сетне на другия, а после в колата тя ме стискаше за ръката, сякаш си обещава да не стигнем дотам.
Рут винаги се тревожеше за отношенията им повече отколкото те самите се безпокояха. Родителите ми явно не изпитваха желание да хвърлят мост над бездната между тях. Чувстваха се удобно в собствените си светове. С годините татко се сближаваше все повече с потеклото си, а мама се запали по градинарството и по цели дни садеше цветя в задния двор. Татко обичаше да гледа уестърни и вечерните новини, а мама — да чете книги. И, разбира се, те винаги се интересуваха от художествените творби, които с Рут колекционирахме — изкуството, което в крайна сметка ни направи богати.
* * *
— Дълго не се върна в магазина — казах на Рут.
Отвън снегът е покрил стъклото и продължава да вали. Според канала за времето вече трябваше да е спрял, но въпреки чудесата на съвременните технологии прогнозите за времето не са безпогрешни. Още една причина каналът да ме интригува.
— Мама купи шапката. Нямахме пари за друго.
— Но си ме харесала.
— Не. Ушите ти бяха твърде големи. Харесвам деликатни уши.
Права е за ушите ми. Големи са и стърчат като татковите, но за разлика от него аз се срамувам от тях. Когато бях малко момче — на девет или на десет — взех плат от магазина, изрязах дълга ивица и цяло лято спах с лентата, увита около главата ми. Надявах се ушите ми да прилепнат към скалпа. Мама сякаш не забелязваше, когато надникваше в стаята ми, но понякога чувах татко да й шепне почти обидено: „Ушите му са като моите. Какво ми е на ушите?“.
Разказах историята на Рут малко след сватбата и тя се разсмя. Оттогава ме подкачаше понякога, но шегите й никога не звучаха подло.
— Мислех, че харесваш ушите ми. Така ми каза, когато ги целуна.
— Харесах лицето ти. Имаш мило лице, а ушите ти вървят с него. Просто не исках да те обидя.
— Мило лице?
— Да. С благи очи, сякаш виждаш само доброто у хората. Забелязах го, макар да не смееше да ме погледнеш.
— Събирах смелост да поискам разрешение да те изпратя до вкъщи.
— Не — поклаща глава тя. Образът й е замъглен, но гласът й е звънлив и младежки както тогава, когато я срещнах. — Виждах те често в синагогата, но нито веднъж не ме заговори. Дори те чаках понякога, но ти ме подминаваше безмълвно.
— Не говореше английски.
— Вече разбирах това-онова и знаех няколко думи. Ако ме беше попитал, щях да ти отговоря: „Добре, Айра. Ще дойда с теб“.
Произнесе го с акцент. Като виенчанка — меко и мелодично. Напевно. С годините акцентът й избледня, но никога не изчезна напълно.
— Родителите ти нямаше да позволят.
— Мама щеше да се съгласи. Харесваше те. Майка ти й казала, че ще наследиш магазина.
Читать дальше