2.
София
Четири месеца по-рано
— Ела! — молеше я Марша. — Искам да дойдеш! Четиринайсет сме! И не е далеч. Маклийнсвил е на по-малко от час път. А и ще си попеем в колата.
София я изгледа скептично от леглото, където преглеждаше разсеяно бележките си по история на Ренесанса.
— Не знам… Родеото не ме влече.
— Не говори така. — Марша нагласи черната си каубойска шапка пред огледалото, накривявайки я наляво и надясно. Марша Пийк делеше стая със София още от втори курс и беше най-добрата й приятелка в университета. — Първо, не е родео, а езда на бикове, и второ, не отиваш за това, а за да се поразтъпчеш с мен и момичетата. След ездата ще има парти в голяма старомодна плевня до арената. Ще свири оркестър, ще потанцуваме и се кълна, че друг път няма да видиш толкова сладки момчета на едно място.
София я изгледа.
— Да си намеря сладко момче е последната ми грижа.
Другото момиче забели очи.
— Важното е да си подадеш носа навън. Октомври е. Учим от два месеца, а ти продължаваш да се цупиш.
— Не се цупя — възрази София. — Просто… ми дотегна.
— Дотегна ти да виждаш Брайън? — Марша се обърна към нея. — Разбирам те, но кампусът е малък. А и тази година „Чи Омега“ и „Сигма Чи“ са партньори. Неизбежно е.
— Знаеш какво имам предвид… Вчера се навърташе пред залата, където имах лекции. Не правеше така, когато бяхме заедно.
— Каза ли му нещо? А той заговори ли те?
— Не — поклати глава София. — Престорих се, че не го забелязвам, и си тръгнах.
— Е, какво те мъчи тогава?
— Плаши ме…
— Не ставай параноичка — сви рамене Марша. — Не е някакъв психо. Рано или късно ще разбере.
„Надявам се“ — помисли си София, и се втренчи в бележника. Марша обаче прекоси стаята и седна на леглото до нея. Потупа я по крака.
— Да разсъждаваме логично — подхвана тя. — Каза, че е спрял да ти пише съобщения и да ти се обажда, нали?
София неохотно кимна.
— Значи е време да продължиш напред — заключи Марша.
— Старая се. Но той е навсякъде. Недоумявам защо не ме оставя на мира!
Приятелката й сви крака и облегна брадичка на коленете си.
— Просто е. Брайън си въобразява, че ако поговори с теб, ако каже каквото трябва и ти завърти главата, ще те убеди да си промениш решението. Наистина го вярва — погледна я сериозно Марша. — София, разбери най-после, че всички момчета разсъждават така. Мислят, че с приказки се постига всичко, и искат каквото не могат да имат. Заложено е в тях. Ти скъса с него и той се амбицира да те спечели отново — намигна й тя. — Накрая ще преглътне горчивия хап, разбира се. Стига ти да не се поддадеш.
— Няма да се поддам — отсече другото момиче.
— Браво! — похвали я Марша. — Той не те заслужава.
— Струваше ми се, че ти допада.
— Харесвам го. Забавен е, привлекателен и богат. Приятели сме от първата година в университета и понякога още си говорим. Но знам колко подло постъпи със съквартирантката ми. Изневери й не един, а точно три пъти.
Раменете на София се приведоха.
— Благодаря, че ми напомни.
— Слушай, длъжна съм да ти помогна да го преодолееш. И измислих чудесно разрешение на проблемите ти. Една нощ с момичетата, далеч от университета. А ти се инатиш!
София не продума.
Марша се приведе към нея.
— Моля те, ела. Не ме изоставяй.
София въздъхна. Знаеше колко е упорита приятелката й.
— Добре — отстъпи най-сетне. — Ще дойда.
И макар тогава да не го предвиждаше, когато по-късно мислите й се връщаха към миналото, неотменно си спомняше, че така започна всичко.
* * *
Наближаваше полунощ, когато София най-сетне си призна, че приятелката й е имала право. Нуждаеше се от една нощ навън. За пръв път от седмици се забавляваше. Все пак не всяка вечер се наслаждаваше на уханието на пръст, пот и тор, наблюдавайки как луди мъже яздят още по-луди животни. Според Марша ездачите на бикове бяха неустоими. Току й сочеше някой особено сексапилен екземпляр, включително победителя в надпреварата.
— Този определено е изкусителен — констатира тя и София неохотно се засмя.
Партито я изненада приятно. Порутената плевня с плъстени подове, дървени стени, гредоред и дупки в покрива беше претъпкана. Хората се тълпяха пред импровизираните барове и край разнебитените маси и високите столове, разпръснати из просторното помещение. София не слушаше кънтри, но оркестрантите бяха артистични, а дъсченият дансинг гъмжеше от танцьори. От време на време подхващаха танц в редица, който сякаш всички освен нея владееха до съвършенство. Напомняше й таен код — свършеше ли оркестърът, танцьорите се изнизваха от дансинга и други заемаха местата им в редицата като по предварително подготвена хореография. Марша и останалите момичета от клуба също участваха, изпълнявайки толкова майсторски стъпките, че София се чудеше къде са се научили. От две години живееха заедно, но нито една не бе споменала, че умее да танцува така.
Читать дальше