Никълъс Спаркс: Най-дългото пътуване

— Знаех си! Винаги съм подозирал, че се омъжи за мен заради парите.

— Какви пари? Ти нямаше пари. Ако исках да се омъжа за богаташ, щях да предпочета Дейвид Ъпстейн. Баща му имаше текстилен завод. Живееха в имение.

Това също бе традиционна шега в семейството ни. Мама бе казала истината, но си даваше сметка, че никой не забогатява от един магазин. От самото начало, та до края — докато го продадох и се пенсионирах — той си остана дребен бизнес.

— Помня как ви виждах в сладкарницата на отсрещния тротоар. През лятото с Дейвид се срещахте почти всеки ден.

— Обичах кока-кола. Никога не бях опитвала.

— Аз ревнувах.

— С право. Той беше богат, красив и с изящни уши.

Усмихвам се. Приисква ми се да я видя по-добре. Тъмнината обаче ми пречи.

— Мислех, че ще се ожените.

— Той ми поиска ръката неведнъж. Отговарях му, че съм твърде млада и ще се наложи да чака, докато завърша колеж. Но го лъжех. Истината е, че вече те бях набелязала. Затова настоявах да се срещаме в сладкарницата до магазина на баща ти.

Зная го, разбира се, но обичам да ми го казва.

— Заставах пред витрината и те гледах как седиш до него.

— Забелязвах те понякога — усмихва се тя. — Дори ти помахах веднъж, но ти така и не ме покани на разходка.

— Дейвид ми беше приятел.

Това е вярно. И останахме приятели. Срещахме се с него и съпругата му Рейчъл, а Рут даваше уроци на едното от децата им.

— Нямаше нищо общо с приятелството. Страхуваше се от мен. Винаги си бил срамежлив.

— Бъркаш ме с някого. Бях общителен, привлекателен, млад Франк Синатра. Понякога се налагаше да се крия от жените, които ме преследваха.

— Забиваше поглед в земята, като вървеше. И се изчервяваше, когато ти махах. А през август замина да учиш в университета.

Учих в „Уилям и Мери“ в Уилямсбърг, Вирджиния и се върнах у дома чак през декември. Видях Рут два пъти в синагогата, и двата пъти отдалеч. После се върнах в Уилямсбърг. През май се прибрах в Грийнсбъро да работя в магазина. Втората световна война вече бушуваше в Европа. Хитлер бе завладял Полша и Норвегия, бе покорил Белгия, Люксембург и Холандия и громеше французите. Във всеки вестник, във всеки разговор основната тема бе войната. Никой не знаеше дали Америка ще се включи и настроението бе мрачно. След няколко седмици войната приключи завинаги за французите.

— Ти продължаваше да се виждаш с Дейвид, когато се върнах.

— Но се сприятелих и с майка ти, докато те нямаше. Татко работеше, а ние с мама ходехме в магазина. Говорехме за Виена и за предишния ни живот. С мама изпитвахме носталгия, разбира се, но аз бях и ядосана. Не харесвах Северна Каролина. Не харесвах тази страна. Чувствах, че мястото ми не е тук. Въпреки войната част от мен копнееше да се върне у дома. Исках да помогна на семейството си. Тревожехме се за близките си.

Тя се обръща към стъклото и в тишината разбирам, че Рут мисли за бабите и дядовците си, за лелите и чичовците си, за братовчедите си. Една нощ, преди Рут и родителите й да отпътуват за Швейцария, роднините й се събрали на прощална вечеря. Сбогували се и си обещали да поддържат връзка. Някои се вълнували, но повечето смятали, че бащата на Рут се презастрахова, зарязвайки всичко в името на несигурно бъдеще. Дали им обаче няколко златни монети и през шестседмичното пътуване до Северна Каролина тези монети им осигурявали подслон и храна. Роднините им останали във Виена. През лятото на 1940 вече носели „Звездата на Давид“ и им било забранено да работят. Било късно за бягство.

Мама ми разказа за разговорите и тревогите им. И тя като Рут имаше близки във Виена, ала никой от нас не подозираше какъв ужас предстои. Рут също не знаеше, но баща й го бе предвидил. По-късно осъзнах, че не съм срещал по-прозорлив човек от него.

— По онова време баща ти изработваше мебели, нали?

— Да — отвърна тя. — Университетите не искаха да го наемат, а трябваше да ни храни. Трудно му беше. Дърводелството не му беше присърце. Отначало се прибираше у дома изтощен, със стърготини в косата и с превързани ръце. Сядаше на стола и заспиваше. Ала не се оплакваше. Разбираше, че сме щастливци. Събуждаше се, изкъпваше се и си обличаше костюма, за да си припомни какъв е бил. Докато вечеряхме, ме разпитваше какво сме учили в училище и ме изслушваше внимателно. После ме подтикваше да обмисля нещата по нов начин. „Каква е причината според теб?“ „Разбираш ли защо?“ Досещах се какво прави, разбира се. Учителят винаги си остава учител, а той беше добър педагог. Затова след войната отново стана професор. Поощряваше ме да мисля самостоятелно и да се доверявам на инстинкта си, както учеше студентите си.