Никълъс Спаркс - Най-дългото пътуване

Проблемът ми обаче е, че живея в Северна Каролина. И обикновено не се отдалечавам с колата на повече от два-три километра от къщи — с изключение на ежегодното пътуване до планините през лятото. Затова багажникът ми е празен, но ме успокоява мисълта, че щеше да е безполезно дори да носех портативен хотел. Стръмнината е заледена и няма начин да се добера до багажника даже вътре да се криеха богатствата на Тутанкамон. Все пак не съм съвсем неподготвен за произшествието. Преди да тръгна, взех термос с кафе, два сандвича, сушени сливи и бутилка вода. Оставих храната на предната седалка до писмото, което написах, и макар да се разпиля при сблъсъка, се утешавам, че е някъде в колата. Ако прегладнея, ще се опитам да я намеря. Е, яденето и пиенето се плащат. Което влезе, трябва да излезе, а още не съм измислил как ще излезе. Проходилката е на задната седалка, а стръмнината ще ме вкара в гроба. С тези рани позивът на природата е изключен.

За инцидента. Бих съумял, предполагам, да съчиня вълнуваща история за заледен път или за гневен шофьор, изтикал ме от шосето, но не се случи така. Ето какво стана. Притъмня, заваля сняг, който се усили, и изведнъж шосето изчезна. Вероятно съм свърнал по завой — казвам навярно, защото очевидно не съм го видял — и следващото, което усетих, е как колата ми разбива с трясък мантинелата и се спуска главоломно по стръмнината. Сега седя тук, сам в мрака, и се питам дали ще излъчат филм за мен по канала за времето.

Вече не виждам през предното стъкло. Въпреки болката пускам чистачките без особена надежда, но след миг те избутват снега и го заместват с тънка ледена корица. Това мимолетно завръщане към нормалното ме удивлява, ала изключвам неохотно чистачките и фаровете, които едва сега забелязвам да светят. Не бива да хабя акумулатора, в случай че се наложи да натисна клаксона.

Помествам се: мълния пронизва ръката ми и се стрелва към ключицата. Светът почернява. Вдишвам и издишвам, чакайки нажежената до бяло болка да стихне. Божичко! Едва се сдържам да не изкрещя, ала като по чудо болката отшумява. Дишам равномерно, старая се да възпирам сълзите и когато най-сетне ми олеква, съм изтощен до краен предел. Имам чувството, че мога да спя цяла вечност и да не се събудя. Затварям очи. Изморен съм, много съм изморен.

Странно, сещам се за Даниъл Маккалъм и за следобеда, когато ме посети. Представям си подаръка, който ми остави, и докато се унасям, се питам кога ли ще ме открие някой.

— Айра.

Чувам го първо в съня си, глухо и неразбираемо, като подводен шум. След миг осъзнавам, че някой произнася името ми. Но това е невъзможно.

— Събуди се, Айра.

Очите ми се отварят рязко. На седалката до мен е Рут, съпругата ми.

— Буден съм — казвам, без да вдигам чело от волана. Без очилата, търкулнали се някъде из колата при сблъсъка, я виждам смътно, като призрак.

— Излезе от пътя.

Примигвам.

— Някакъв смахнат ме изблъска. Натъкнах се на заледена локва. Вече не съм бърз като котка. Можеше да е по-зле.

— Излезе от пътя, защото си сляп като къртица и твърде стар да шофираш. Колко пъти да ти повтарям, че си заплаха зад кормилото.

— Никога не си ми го казвала.

— А трябваше! Не видя дори завоя. — Тя млъква. — Тече ти кръв.

Вдигам глава, избърсвам си челото със здравата ръка и тя почервенява. По волана и таблото има кръв, червените петна са навсякъде. Питам се колко ли кръв съм изгубил.

— Ръката ти е счупена. И ключицата. Нещо не е наред с рамото ти.

— Знам — примигвам и Рут ту избледнява, ту се появява отново.

— Трябва да отидеш в болницата.

— Безспорно — съгласявам се.

— Тревожа се за теб.

Вдишвам дълбоко и бавно издишвам, преди да отговоря.

— И аз се притеснявам — признавам накрая.

Съпругата ми Рут всъщност не е в колата. Разбирам го. Тя почина преди девет години, в деня, когато животът ми спря. Извиках я от дневната, тя не отговори и аз станах от стола. Тогава се придвижвах сам, макар и бавно. Влязох в спалнята и я видях на пода, легнала на дясната си страна. Повиках линейка и коленичих до нея. Обърнах я по гръб и притиснах с пръсти врата й. Не долових пулс. Опрях устни в нейните и започнах да вдишвам и да издишвам, както бях гледал по филмите. Гърдите й се повдигаха и спускаха и аз дишах, докато ми причерня. Нищо. Целунах я по устните и по бузите и я прегръщах, докато линейката дойде. Рут, моята съпруга от петдесет и пет години, си бе отишла и в миг всичко, което бях обичал, също си отиде.