Никълъс Спаркс - Най-дългото пътуване

Бикът побесня както винаги, риташе и се въртеше като обладан от зли духове, но мъжът запазваше странно спокойствие, сякаш се наблюдаваше от разстояние. Светът се движеше като на забавен каданс, сякаш това е най-дългата езда в живота му. Снишен и съсредоточен, той пазеше равновесие със свободната си ръка, докато рогът най-сетне изсвири и тълпата стана на крака с одобрителен рев.

Люк разкопча бързо ремъка и скочи от гърба на бика. Приземи се на крака, а Биг Агли Критър спря и се обърна към него с издути ноздри и гърди. Люк разбра, че ще го нападне, сякаш да повтори сценария на предишния им сблъсък.

Но той не го нападна. Човекът и животното се изгледаха застинали и накрая бикът се извърна.

— Усмихваш се — каза София, прекъсвайки мислите му.

— Сигурно…

— И какво означава това?

— Яздих го — отвърна Люк. — А после разбрах, че съм готов да се откажа.

София го перна по рамото.

— Ама че глупост!

— Може би — каза той. — Но си спечелих нов пикап.

— Не съм го виждала — сбърчи чело тя.

— Не го взех. Предпочетох парите.

— За ранчото?

— Не. За това.

Извади от джоба си малка кутийка, падна на колене и я подаде на София. Чу я как ахва.

— Отвори я — каза й.

Тя вдигна бавно капачето и се взря в пръстена.

— Искаш ли да се омъжиш за мен?

Тя го погледна със светнали очи.

— Да. Искам.

— Къде искаш да живееш? — попита го тя по-късно, след като казаха на майка му. — Тук в ранчото?

— Не знам. Засега тук ми харесва. А на теб?

— Питаш ме дали искам да остана тук завинаги?

— Не непременно — отговори Люк. — Мислех да останем, докато всичко се уреди. Но после? Можем да отидем където пожелаем. А ти с помощта на значително дарение, да речем, ще си намериш работа в който музей пожелаеш.

— В Денвър например?

— Чувал съм, че там има много земи. Дори в околностите на Ню Джърси има ферми. Проверих.

Тя го погледна.

— Предлагам ти известно време да се носим по течението. Какво ще кажеш?

Същата нощ, когато София заспа, Люк излезе на верандата, все още запазила топлината на слънцето. Над него полумесецът и звездите озаряваха небето. Подухваше лек ветрец и довяваше песента на щурците откъм пасищата.

Той погледна към тъмния небесен свод, замислен за майка си и за ранчото. Все още трудно осъзнаваше неочакваната посока, в която животът му бе поел, и не успяваше да я помири с предишния си живот. Всичко беше различно и той се питаше дали ще се промени. Често си мислеше за Айра, човека, променил живота му, човека, когото така и не бе успял да опознае. За Айра Рут означаваше всичко и в притихналия мрак Люк си представи София, заспала в леглото, със златисти коси, разпилени върху възглавницата.

Тя бе истинското съкровище, което откри тази година, по-ценно от цялото изкуство на света. Люк прошепна усмихнато в тъмнината:

— Разбирам, Айра.

Една падаща звезда се стрелна по небосклона и той остана със странното чувство, че Айра не само го е чул, но му се усмихва одобрително.