* * *
— Така… да поговорим за петък. — София се претърколи в леглото и се обърна към него. — Имай предвид, че на търга ще се продават картини.
Дотогава оставаха само два дни и той се опита да демонстрира внимание.
— Да. Каза ми.
— Ще присъстват много богати хора. Важни личности.
— Добре.
— Исках да се уверя, че не смяташ да дойдеш с шапката и ботушите.
— Досетих се.
— Ще ти трябва костюм.
— Имам костюм. Хубав е.
— Имаш костюм? — повдигна вежди тя.
— Защо се изненадваш?
— Защото не мога да си те представя в костюми. Виждала съм те само с джинси.
— Не е вярно — намигна й. — Сега не съм с джинси.
— Съсредоточи се! — скастри го тя. — Не говоря за това!
Той се засмя.
— Преди две години си купих костюм. И вратовръзка, риза и обувки, ако искаш да знаеш. Поканиха ме на сватба.
— Нека позная… Тогава го облече за пръв и последен път?
— Не — поклати глава Люк. — Носих го още веднъж.
— На друга сватба?
— Не. На погребение. Почина приятелка на мама.
— Това беше второто ми предположение. — София скочи от леглото, грабна завивката и се уви с нея. — Искам да го видя. В дрешника ли е?
— На закачалката вдясно — посочи той, възхищавайки се на извивките й под импровизираната тога.
Тя отвори вратата и извади костюма. Огледа го и кимна.
— Прав си. Хубав е.
— Пак си изненадана.
Вдигнала закачалката с костюма, София се обърна към него.
— Странно ли е?
* * *
На сутринта София се върна в пансиона, а Люк отиде да нагледа стадото. Уговориха се на другия ден да дойде да я вземе. Когато се прибра по-късно следобед обаче, тя го чакаше на верандата. Държеше вестник и изглеждаше разтревожена.
— Какво има? — попита я.
— Пише за Айра. Айра Левинсън.
Отне му секунда да си спомни името.
— Старецът в колата, когото спасихме?
Тя му подаде вестника.
— Прочети.
Той видя, че в заглавието на статията се споменава утрешният търг. Сбърчи учудено чело.
— Но тя е за търга!
— Колекцията е на Айра — обясни София.
* * *
Статията съдържаше по-малко лична информация, отколкото очакваше, но все пак ставаше дума за магазина на Айра. Бяха посочили и датата, когато се оженили с Рут. Споменаваха, че тя била учителка и как започнали да колекционират модерно изкуство няколко години след края на Втората световна война. Нямали деца.
Останалата част от статията бе посветена на търга и на картините, които щяха да се продават, и не му говореше почти нищо. Статията обаче завършваше с изречение, което го стъписа.
Свела очи, София прошепна:
— Починал е в болницата в деня, след като го намерихме.
Люк вдигна поглед към небето и затвори очи за миг. Не знаеше какво да каже.
— Ние го видяхме последни. Не го пише, но знам, че е така. Съпругата му е починала, няма деца, живеел е усамотено. Тъжно ми е, че е умрял сам. Защото…
Тя замълча и Люк я прегърна, спомнил си писмото на Айра до съпругата му.
— Знам защо — каза й. — Защото натъжава и мен.
В деня на търга София тъкмо си слагаше обиците, когато видя пикапа на Люк да спира пред пансиона. Преди два дни му се присмя, че има само един костюм, но всъщност тя имаше само два — с поли до коленете и сака в тон, купени, за да се яви на интервютата стилно и професионално облечена. Тогава се притесняваше, че два костюма няма да са й достатъчни за всички интервюта. Което я накара да си припомни поговорката: „Човек предполага, Господ разполага“.
В крайна сметка облече и двата костюма по веднъж и толкова. Понеже беше видяла, че костюмът на Люк е тъмен, предпочете по-светлия. Въпреки първоначалния ентусиазъм сега се двоумеше дали да отидат на търга. Откритието, че колекцията е на Айра, някак си придаваше по-личен смисъл на събитието и тя се опасяваше, че всяка картина ще й припомня как четеше писмото му в болницата. Да не отиде обаче й се струваше неуважително, защото колекцията очевидно бе означавала много за него и за съпругата му. Изпълнена със съмнения, тя излезе от стаята и слезе долу.
Люк я чакаше във фоайето.
— Готова ли си?
— Да речем… — отвърна колебливо тя. — Сега е различно.
— Знам. Почти цяла нощ мислих за Айра.
— И аз.
Той се усмихна изморено.
— Изглеждаш страхотно, между другото!
— И ти — каза искрено тя. — Но… Защо имам чувството, че отиваме на погребение.
— В известен смисъл е така.
* * *
Влязоха в една от обширните конферентни зали в общинския център. В далечния й край бяха издигнали подиум, заобиколен от завеси от трите страни. Вдясно имаше две дълги маси с по десет телефона. От другата страна беше катедрата за водещия на търга. Над импровизираната сцена имаше голям екран, а отпред — празен триножник. Около триста стола бяха подредени така, че всички присъстващи да виждат добре картините.
Читать дальше