Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

Как те карат да се чувстваш тези гори? Цялата тази тежест, наситеност, подредени, същевременно струпани едно до друго… Пълни са до пръсване с истина, с откровеност. Сокът и същността на живота текат в тях; те трептят от живот, от готовност да се разширяват… Докато ветровете свистят сред тях, те тръпнат, същевременно очакват развитието си заедно с Вселената… Изправят се, развиват се, избуяват от малки семенца, гушат се в майката земя. Първо са нежни издънки, закътани под родителите си, изпъват се високо, разперват дръзко клони, напират с дива, неустоима сила към небето. Превиват се под поривите на вятъра, искрят на слънцето, вдишват дълбоко в пороя, увисват под тежестта на снега, натрупан по клоните, пият росата, ликуват и раждат, прегръщат се, приютяват птици и зверове, заслоняват безчет насекоми.

Емили Кар, „Противостоящи противоположности: непознатите дневници на Емили Кар и други творби“ (под редакцията на Сюзан Крийн)

Леля Кони е свалила стреч фолиото от сандвичите с краставица и ги е подредила в квадратна чиния на масата на госпожа Гарднър. Острите ъгълчета са засъхнали, покафенели, като редици зъби. Четири реда, челюстите на огромна бяла акула. Оставам впила поглед в тях прекалено дълго и усещам как татко обръща очи към мен. Насилвам се да мигна. Той ме наблюдава от другия край на стаята, пълна с хора, облечени в черно и антрацит. Времето съвсем не е подходящо за подобни цветове; неестествено горещо е за сезона, а застоялият дъх на дрехи, свалени от закачалките, се смесва с острата миризма на пролетна пот.

Поглеждам към госпожа Гарднър, застанала край вратата, оглеждам финия, пушечносив кашмирен пуловер и черен панталон с прилежно изгладени ръбове. Тя разговаря с жена, притиснала пръстите на едната ръка към перлите си; изражението ѝ сякаш току-що е нарисувано с грим: сърдечно, мило, бузите и очите, загатнатата усмивка са точно каквито трябва, разкриват съвършено овладяна, сдържана мъка.

На двора има група хора, облечени в дълги шорти, поразръфани на подгъвите, напуканите от солта пети са отпуснати в гумени сандали, пръстите стискат цигари.

Скупчили са се, поглеждат напитките си в червени пластмасови чашки, защото госпожа Гарднър не може да приеме, че ще пият от кенове. Сред тях е млада жена, прибрала под шапка дългата си коса. Поглежда ме, след това извръща очи, зачервени от плач.

В стаята е задушно. Поглеждам отново към сандвичите, които леля Кони никога не прави за семейството, единствено за подобни събития. За американчетата, въпреки че никога не си позволява да ги нарича така пред хората. Представям си как краставицата се плъзва по зъбите ми, как дебелият слой масло полепва по небцето, а сдъвканият хляб засяда в гърлото ми. Това са същите сандвичи, които лелчето сервира на погребението на съпруга на Терезина. Разликата е, че той беше на седемдесет и пет. Алекс е едва на трийсет и една. Беше на трийсет и една. Не трябва да забравям да говоря в минало време. Татко се отправя към мен; забелязвам го с периферното си зрение. Устата ми се пълни със слюнка, която предупреждава, че всеки момент ще ми се догади.

Размърдвам се.

— Извинете… извинете ме.

Стомахът ми се надига. Тръгвам по-бързо. Краката ме отвеждат до вратата, високите токчета отмерват бърз и отчаян ритъм по стъпалата отпред. Пролетен въздух, аромат на зелено и свежест нахлува в дробовете ми.

— Франки?

Това е татко. Искам да се обърна и да се отпусна в прегръдката му, но сигурно някои хора са се обърнали и ни гледат, други надничат през прозорците. Госпожа Фратели, шефката ми в съвета, лелите, колегите на Алекс, момчетата, с които играе хокей, и съпругите им. Братовчедите ми Вини, Джулия и Кристина — Кристина е с новороденото на ръце. Чичовците ми Марио и Роберто, и двамата държат чинии, отрупани с храна. Роднини на мама, далечни роднини, на които дори не помня имената, но те непрекъснато ме следят с очи. Хора от семейство Гарднър. Има повече от семейство Капуто, отколкото от семейство Гарднър, въпреки това всички ме наблюдават със сериозни лица, държат чинии, отрупани с храна.

„Нещастното момиче — сигурно повтарят те. — Първо майка ѝ, а сега и това“. Вероятно клатят глави и тайничко благодарят на Господ, че не се е случило на тяхната сестра, дъщеря или племенничка. Благодарят на Господ, че не се е случило с тях.