Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

— Няма да се бавя — увери ме той. — Ще се върна за обяд.

Денят беше същият като днес: слънцето искреше сред облаците, светлината жълтееше като разлят мед. Съвършен пролетен следобед.

Когато телефонът ми звънна, ръцете ми бяха в мивката. Бях направила pitta ‘mpigliata. Не знам защо: не беше Коледа, Алекс много рядко хапваше нещо сладко, а утре сигурно щяхме да обядваме в любимото му кафене. Апартаментът — малкият ни дом с малките ни неща: картини в рамки, книги по полиците, списъци на хладилника — беше на мое разположение цялата сутрин, затова се заех да опека нещо и изгубих представа за времето. Ухаеше на смокини, стафиди, сладко вино, прясно опечено тесто и мед.

Когато телефонът ми звънна, реших, че се обажда Алекс. Само че не беше той.

— Здравей, Франческа.

— Здравейте, госпожо Гарднър… Барбара.

Гласът ѝ прозвуча странно, разтреперан, сякаш идваше изпод водата. Така и не разбрах какво казва.

— Алекс ли търсиш? — попитах аз. — Днес сутринта излезе да покара сърф. Сигурно ще се прибере скоро.

— Франческа…

Не помня какво ми каза след това. Така и не успях да си припомня. Почувствах се лека, свободна, за момент се понесох във въздуха и всичко беше чудесно. След това се превърнах в Алиса, която пада в дупката на заека.

Тези пълнени рулца са се появили за пръв път в Сан Джовани във Фиоре, Калабрия, и се поднасят на Коледа.

Излизат около дванайсет парчета (приблизително 15 см в диаметър)

• 1 чаша орехи

• 1 чаша бадеми

• 1½ чаши стафиди

• ½ чаша сушени смокини

• ½ чаша фурми

• ½ чаша мед

• ½ чаша мускат или друго десертно вино

• ¼ чаша екстра върджин зехтин плюс още за напръскване

• 1 яйце

• ⅛ чаена лъжичка морска сол

• 2 чаши брашно и още, ако е необходимо

• 7 грама суха или едно пакетче жива мая

• Пудра захар за поръсване

Приготвяне

Нарежете на едро ядките и плодовете. Добавете меда, смесете добре и оставете настрани. Застелете тава с готварска хартия.

В купата на миксер с приставка за тесто смесете виното, зехтина, яйцето и солта. В отделна купа пресейте брашното и маята. Добавете брашнената смес и разбърквайте, докато тестото стане на топка (добавете още брашно, ако се налага). Оставете тестото да почива между 15 и 20 минути.

Загрейте фурната на 180°. Откъснете парченце от тестото и го разточете на тънка кора като за лазаня, около 8 см широко (дължината зависи от вас; след като са разточени, лентите ще определят размера на парчетата). Оформете краищата с нож за тесто или за паста, за да получите красиви ръбчета.

Поставете от плодовата смес в средата на лентата и прегънете по средата. Започнете внимателно да навивате и поставяйте рулцата в тавичка. Ако решите да направите по-големи парчета, можете да захванете краищата с клечки за зъби, забодени хоризонтално отстрани.

Поставете парчетата върху хартия за печене и напръскайте със зехтин. Печете 25 до 30 минути, в зависимост от размера на парчетата, докато станат златистокафяви и започнат да ухаят приятно.

Поръсете опечените рулца с пудра захар или, ако предпочитате, сервирайте топли със сладолед.

Когато се събуждам, съм сгушена под стар юрган, който мирише на нафталин. Бунгалото е утроба. Дебелите му стени ме крият и от шума, и от светлината. Няма будилници, нито автомобили, които се тъпчат по пътя, за да разкарват сънени хора на работа, нито дори деца, тръгнали на училище, които се смеят, бият се е пръчки, а по тротоарите се носи шумът от гласчетата им. Краката ми докосват края на късото легло. Отпускам се по гръб. Роклята ми прошумолява, а над мен се носи жуженето на мързелива муха. Отварям едното си око. Ето я, описва бавна осмица, след това изчезва. Отварям другото око. Прашинки трепкат на бледата утринна светлина. Толкова е тихо. Забелязвам единствено птица, която отлита, и бавните стъпки на облаците. Цял свят от листа и небе, и птици, и насекоми, зад четирите дървени стени, който не ми обръща абсолютно никакво внимание.

Но има и нещо друго. Нещото, което ме събуди. Тътрят се стъпки. Някой мърмори. На вратата се чука и това кара прашинките да затанцуват още по-бързо.

Вдигам юргана до очите си. Смъкнал се е от леглото и сега голите ми крака стърчат в самия край.

— Ехо?

Не отговарям, дишам бавно, старая се да не помръдвам. Това ми напомня на Бела, когато играех nascondino, криеница, с братовчедите. Бела не спечели нито една игра на криеница. Така и не ѝ се получи. Тя дишаше шумно, започваше да се киска, заемаше прекалено много място, въпреки че беше дребничка. Не обичах да играя с нея, точно както по-големите братя и сестри не обичат да играят с малките. Особено когато се вмъкват в съвършеното ти скривалище и те издават с кикот, който става по-силен, когато им се разшъткаш.