Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

Клатушкам се бързо по горещата поляна, сякаш съм пияна. Тук въздухът е приятен, по-свеж, отколкото вътре, затова вдъхвам дълбоко и продължавам да вървя. Бягство.

— Франки? — вика ме отново татко от вратата.

— Добре съм. — Гласът ми се пропуква. И на двамата ни е ясно, че не съм добре.

Не се обръщам, за да видя изражението му, защото знам, че е пребледнял, стар. Така изглежда, когато не е съгласен с чичо Марио; или пък онзи път, когато братовчедът Вини си счупи крака пред нас, а костта щръкна и разкъса кожата. Най-зле беше, когато Бела си тръгна.

Устремила съм се напред, сякаш знам къде отивам. Не обръщам внимание колко много ме стягат тъпите черни сатенени обувки, изрязани на пръстите, нито на хартиеното шумолене на черната рокля. Минавам покрай ограда с бели рози. Минавам покрай автомобил с олющена жълта боя и клатушкаща се Дева Мария от избеляла синя пластмаса над таблото. Високата тъмнокоса жена вътре отваря вратата. Май иска да ме повика. Продължавам напред, качвам се в колата си и паля двигателя. Климатикът бълва в лицето ми гореща струя въздух като от сешоар.

Шофирам бързо през града, притихнал и заспал както всяка неделя, и се насочвам към покрайнините. Минутите се изнизват като секунди. Сградите се скупчват, а след това се раздалечават една от друга. Някаква жена зяпа от прозореца на кухнята си, присвива очи, спира, след това посяга към купчина прибори. От верандата ме наблюдава котка с немигащи жълти очи, сякаш съм мишка. Дете на люлка гледа войнствено. За кратко ме следва куче, бърните — разтворени в усмивка, езикът — провиснал като разделител за книга, сякаш иска да тръгне с мен, сякаш знае къде отивам.

Аз обаче не знам. Нямам точна представа.

Изключвам климатика и отварям прозорците, усещам как светът нахлува при мен. Телефонът ми звъни. Поглеждам към съседната седалка. Не помня да съм го поставяла там. Той продължава да звъни, спира, след това започва отново. Представям си какво се питат: „Къде? Защо? Колко време?“. Ами съжалението: „О, миличка, cara mia [1] Мила моя, любима (ит.) — бел. прев. , моля те, недей, знам какво е“. Само че никой не знае. Знам единствено аз. Той беше мой. А сега вече го няма.

Посягам към телефона, когато иззвънява за трети път, и го изхвърлям през отворения прозорец. Не чувам, когато пада на пътя; той просто изчезва, сякаш земята го е погълнала, а след това отново настава сладка тишина. Чува се единствено шумът от двигателя, въздухът свисти покрай прозорците, а гумите по асфалта.

Къщите се отдръпват като войници играчки. Пътят прилича на дълга прозявка. През отворените прозорци се разнася загатнат аромат на море. Земята тук е по-хладна. Скоро ще стигна до гората.

Слънцето потъва, сантиметър по сантиметър, бавно, заравя лице в облаците, за да се наспи. Сега вече шофирам бавно, за да намеря пътя. Алекс, рус, жив и самоуверен, седи до мен, сочи накъде да поема. Само че сега го няма. Ти помниш, Франки. Оказва се, че наистина помня. Завивам наляво, след това още веднъж, следвам табелите. Едисън, Вашингтон. Продължавай. Дърветата се извисяват край пътя. Колкото са приветливи, толкова и страшни. И най-сетне пътят преминава в алея, непавирана, хрущи под гумите и ме забавя още повече. Клони от катедралата над мен приличат на преплетени пръсти. Това е църквата, това е камбанарията, отвори вратата…

Спирам колата и слизам, оставям обувките на седалката. Сега вече светлината избледнява. Бунгалото е пред мен. Старо е, но здраво, малко, съвършено. Дебелите пънове са подредени грижливо от хора, които са искали да съществува дълго; Алекс, четвърто поколение синове, е откривал паяци по стените, правил е разрези на дугласките ели и е наблюдавал как смолата капе, вървял е по дългата пътека към морето и е плувал, дори когато водата не е била достатъчно топла.

Заобикалям бунгалото, усещам как окапалите иглички боцкат краката ми, топлият, влажен парфюм на гората ме обгръща. Прокарвам пръсти по пъновете. Ключът пада върху крака ми, тежък, ръждясал.

Пъхвам го в ключалката, след това спирам, оставям го и отстъпвам крачка назад, за да седна на един от двата стари градински стола отпред. За момент се питам дали няма да се счупи, както стана със Златокоска, но столът е достатъчно як. Но пък красивата ми, непрактична черна рокля се закачва на треска и се съдира.

Най-сетне мракът нахлува и ме задушава. Луната наднича през клоните, кръгла, с цвета на пълномаслено мляко. Порив на вятъра прошумолява сред дърветата. Клоните са се протегнали към звездите, жадни да докоснат нещо, махат. Звездите надничат като диаманти през пръстите им. Става ми студено, настръхвам. Потрепервам.