Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

Пристъпвам към гардероба, в който снощи в тъмното открих юргана. Замайващият лепкав мирис на нафталин изпълва въздуха, когато отварям вратата, и ми се струва, че той се килва още повече. Също както в шкафа под мивката, вътре няма много неща. Дъждобран на плетена закачалка, чифт огромни ботуши, сини гумени сандали. В едно чекмедже откривам зелено одеяло „Хъдсън Бей“ и колосани кремави чаршафи с пръснати по тях сиви петна; в друго е пъхнат вълнен мъжки пуловер на синьо райе с три кожени копчета, чорапи, които не са успели да разубедят опортюнистично настроен молец да похапне от тях, чифт много използвани градинарски ръкавици.

Взимам пуловера и го обличам. Вълната драска кожата ми, но поне ме стопля бързо. Поглеждам към дървения стол до малката маса и решавам да изнеса закуската си навън. Вратата скърца недоволно, когато се облягам на нея.

Идвала съм в бунгалото само няколко пъти. То се намира в малка крайбрежна гора, близо до Чъканът Драйв, между Сиатъл и Ванкувър. Най-близкото село се нарича Едисън, а аз го помня единствено заради Томас Едисън и защото на два пъти сме спирали там, за да пием кафе. Кафе и сладки от място, където приемаха единствено пари в брой. В момента копнея за глътка кафе.

Оглеждам сечището, което ми се струва спретнато, дори поддържано, макар да не мога да си представя, че това е дело на човек от семейство Гарднър. Алекс не е идвал от доста време, а пък брат му Даниъл е забол нос в учебниците в колежа. Ще става адвокат, за огромна радост на родителите си. Взирам се към дърветата и търся с поглед мъжа от прозореца, но нито го виждам, нито го чувам. Настанявам се на един от столовете, поставям кутията и вилицата на подлакътника и се облягам назад.

Дърветата тук са гигантски, принуждават светлината да се лута и промъква сред тях, да заобикаля наперените стволове, за да докосне с лъчи покрива на бунгалото. Всички малки летящи нещица като семенца, песъчинки и дребни насекоми са се скупчили в светлите отблясъци. Въпреки светлината, в гората винаги е по-хладно, дърветата изсмукват по-голямата част от топлината на слънцето, преди то да се спусне на запад. Семейство Капуто открай време се оплакват от студа в тази страна, топлата сицилианска кръв във вените им не понася вашингтонската влага и студ, но аз нямам нищо против.

Чувам, че по алеята приближава кола, и изпъвам гръб. Замислям се дали да не се шмугна в бунгалото, но ми се струва безсмислено; човекът, който дойде днес сутринта, вече знае, че съм тук. Звукът от уредба става по-силен, когато автомобилът приближава, и аз си казвам, че няма начин да е полицията. Най-сетне предницата на бял форд изниква пред мен и музиката неочаквано заглъхва. Млад мъж измъква високото си тяло от седалката зад волана.

— Франческа?

Гласът е същият като на Алекс. Дъхът ми засяда в гърлото.

— Даниъл?

Той се настанява до мен и прокарва ръка по лицето си.

Братът на Алекс изобщо не прилича на него. Даниъл прилича на баща им — кестенява коса и зеленикави очи, — докато Алекс прилича на майка си. Затова пък гласовете им са толкова подобни, че понякога ми е трудно да ги различа, когато говорим по телефона. Стана още по-зле с годините.

Даниъл ме поглежда, без да каже и дума, опипва с очи плетения пуловер и черната рокля отдолу. Когато се навежда към стъпалата ми, аз си спомням, че съм боса.

— Помислих си, че сигурно си тук — признава той.

— Загазила ли съм?

Той клати глава и се намества на стола.

— Задето избяга ли? Не бих казал.

Може и да не съм загазила според неговите критерии, но със сигурност знам, че татко и лелите се тревожат за мен. Поглеждам консервата с праскови и си представям ужаса им. „Да закусваш с подобни неща! Моля те, миличка, сърчице мое, върни се у дома. Така ще залинееш“.

— Ти как разбра, че съм тук?

Даниъл свива рамене.

— Замислих се къде би отишъл Алекс. — Поглежда ме и аз забелязвам колко е изпито лицето му, колко тъмни са кръговете под очите му. — Ти защо дойде?

— Май по същата причина. Дори не се замислих. Просто трябваше да се махна. Така се озовах тук.

Той кима.

— Ами, да, то… — и той не може да изрече думата, — беше доста задушно. Тук е хубаво, нали?

И двамата се оглеждаме.

— Да, хубаво е — съгласявам се любезно. Даниъл винаги се е държал мило, но официално с мен. Спомням си как се запознахме. На колко беше тогава? На петнайсет ли? Свиреше на китара в мазето заедно с приятел и двамата с Алекс слязохме, хванати за ръце. Той погледна от единия към другия, след това към ръцете ни и лицето му поаленя.