Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

Алекс прочисти гърло.

— Това е Франческа.

Спомням си, че грейнах заради начина, по който Алекс каза името ми, толкова сериозно. Все едно бях важна личност.

— Това е брат ми Даниъл — обясни той.

Даниъл продължаваше да ме зяпа. След това започна да заеква.

— Ти си от момичетата на семейство Капуто — каза го така, сякаш бях Първата дама.

— Да — потвърдих и той кимна, млъкна и стана червен като доматите на татко.

Дори сега, години по-късно, Даниъл се чувства неловко, приседнал на ръба на стола, прегърбен. Хем е висок, хем не е достатъчно висок, сякаш се притеснява да не заеме повече място, отколкото заслужава. Никога не е бил самоуверен като Алекс. Опитвам се да измисля какво да го попитам, за какво да поговорим, но мисля единствено за Алекс. В смъртта си Алекс заема толкова много място, че имам чувството, че не остава място за нищо друго.

— Той ми липсва — подхвърля задавено Даниъл, когато мълчанието се проточва.

— И на мен ми липсва — отвръщам тихо.

— Не се сещам за нищо — за какво сме говорили или за начина, по който правеше това или онова. Хората ме питат кое ми липсва най-много. Не знам какво да им кажа. Всичко ми липсва. И как говореше, и това, че беше… просто беше себе си.

Кимам.

Даниъл си поема въздух.

— А къщата е различна, макар той да не живее там от цяла вечност.

— Сякаш във всяка стая има сянка.

— Точно така.

— Затова не мога да се прибера.

Даниъл ме поглежда.

— Той е навсякъде — отвръщам аз. — И навсякъде, и никъде. И в кухнята, и в хола, и в спалнята. Извинявай, но… в цялата стая е. Има една огромна купчина списания за сърфисти, които така и не изхвърли, непрекъснато падат и се разпиляват. Все му натяквах да ги подреди или да ги изхвърли, а сега ми се иска цялата стая да е пълна с тях.

Даниъл мълчи.

— Извинявай — прошепвам.

— Не, разбирам. Понякога ми се иска да му кажа да се разкара. Махай се от главата ми. След това ми става криво, защото просто искам да се върне. Чувствам, че…

— Полудяваш — довършвам аз.

— Точно така, полудявам.

Даниъл мълчи, след това се пресяга и ме гали по ръката.

Свеждам поглед към ръката. Жестът е неестествен за него, но виждам, че се старае. Оценявам, че не ми задава въпроси и не ми казва, че всичко ще се оправи. Знае, че светът се е променил и че няма начин да бъде поправен. Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да не желая той да бъде Алекс, опитвам се да проявя благодарност, че той е Даниъл и е най-близкото до Алекс. Дори и мълчаливо, присъствието му най-много се доближава до това на Алекс. То е колкото утешително, толкова и мъчително.

— Той те обичаше — заявява убедено Даниъл.

Поглеждам го. Той отново се изчервява.

— Знам, че двамата бяхте заедно отдавна, че той невинаги казваше… искам да кажа, че това е характерно за семейството…

Извивам ръка под неговата.

— Знам.

— Може и да не го казваше непрекъснато…

— Казваше го достатъчно често.

— Освен това му трябваше много време, докато ти предложи да се ожените… той… той…

— Всичко е наред — прекъсвам го аз. Даниъл ме поглежда загрижено. — Благодаря ти. Искам да кажа… Знам, че ме обичаше.

— Не исках да кажа…

— Щяхме да се женим.

— Да.

Сега, след като мълчанието настъпва, то отваря бездна между нас. Даниъл не посяга към мен, нито пък аз към него. Иска ми се да кажа съпруга със сигурност, точно както Даниъл казва брат.

— Взех назаем пуловера — изтъквам аз, за да сменя темата, след това кимам към прасковите. — И малко храна.

— Разбира се. Пуловерът беше на дядо. Алекс много го обичаше. Беше любимият на дядо — сигурно вече знаеш. — Даниъл се усмихва. — Дядо правеше всичко, облечен в този пуловер, включително ходеше и на риба… Не знам колко често го е прал.

Свивам рамене.

— Усещам единствено мириса на нафталин.

— Мама го е сложила. Тя ненавижда насекомите. Мога да ти донеса още дрехи — добавя той. — Ако си решила да останеш.

Макар да не мога да понеса мисълта, че трябва да се прибера у дома, все още не съм мислила дали да остана. Сега си представям лелите си в Сиатъл, все още в черни дрехи, раменете им, разтърсвани от ридания. Представям си как телефонът в апартамента ни звъни — шефката, приятелите на Алекс, братовчедите. Обяснения, съчувствие, съболезнования, които ми се струват чужди и празни.

Даниъл ме оглежда.

— Ще повикам някого — заявява той в опит да ми помогне. Свикнал е да бъде най-младият, оставя другите да правят планове вместо него, без него. Това е нещо ново. — Сестра ти…