Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

Пристъпвам към мивката и завъртам кранчето, поглеждам през прозореца, преди да дръпна ципа на роклята. Оставям я да се смъкне от раменете ми и да падне на пода, преди да разтъркам подмишници с мокрия сапун. Водата се разплисква по пода, докато се изплаквам, а след това плискам лицето си.

По бельо съм, когато забелязвам, че храстите навън мърдат. Присвивам очи и се питам дали е птица или животно. Мечка, може би. Не попитах Даниъл дали тук има мечки. Макар да обичам животните, помня, че като бяхме малки, Бела най-много се страхуваше от мечки. Бяхме гледали филм с мечка, в който тя раззина огромната си, пълна със слюнка уста, изрева и разтърси автомобил, пълен с хора, които се разпищяха. Бела така и не забрави сцената. В моменти, когато имах желание да се проявявам като жестока по-голяма сестра, ѝ шепнех за мечката от филма и наблюдавах как пребледнява, а долната ѝ уста се разтреперва.

Сигурно е птица, може би катерица.

Вдигам роклята и на излизане от бунгалото вземам „Швейцарското семейство Робинсън“. Корицата е прашна. Вадя ботушите от гардероба, големи, хлабави, но поне ще бъда обута. След това, вместо да седна на един от столовете и да почета, аз се измъквам отзад, колкото е възможно по-тихо. Кедровите иглички имат лимонов аромат, когато се смачкват под огромните ботуши.

От дърво над мен се разнася шумолене. Застивам на място и усещам как сърцето ми блъска в гърдите, сякаш иска да се освободи от тялото ми. Вдигам очи и забелязвам стъпало. Малък, кафяв, бос крак. Птичка наблизо отлита с писък и разрошени пера.

Погледът ми проследява крака, който бързо се скрива зад раздвоения ствол. Заобикалям дървото, но така и не успявам да зърна собственика на стъпалото.

Прочиствам гърло.

— Ехо?

Следва шумолене.

— Ехо?

Появява се глава. Малка, с черна коса и очи, които сякаш принадлежат на животинче. Черни са и мигат непрекъснато. Въздъхвам облекчено. Решавам, че е момиче, на не повече от осем.

Пробвам отново.

— Здрасти.

Момиченцето ме зяпва.

— Моля те, внимавай там, горе.

Тя свива рамене. Оглежда роклята ми, ботушите, след това очите ѝ отново се плъзват към роклята. Преценява всичко.

— Не ми позволяват да говоря с непознати.

Сега вече познавам гласа. Същото дете, което викаше баща си тази сутрин. Оглеждам се, за да го видя, но сега май е дошла съвсем сама. Двете оставаме вгледани една в друга известно време. Тя е облечена в розова тениска с петно отпред, вероятно от сладолед, и жълт клин. И двете сме повече от рошави.

— Аз мога да свиря — хвали се тя.

— Нима?!

— Татко ме научи.

— Браво.

Не прекарвам много време с деца, освен с хлапетата на братовчедите ми, които са по-скоро като кученца, отколкото като деца — втурват се към теб от всички страни, ритат топки, които те фрасват право в пищяла, изпускат храна върху обувките ти.

— Ти можеш ли? — пита момиченцето.

— Да свиря ли?

Тя кима.

— Да, мога.

Тя ме наблюдава подозрително, затова подсвирвам кратко, но прозвучава нелепо и спирам. Момиченцето кима доволно. Слиза бързо на земята. Стига едва до гърдите ми, слаба е, с дълги крайници, къдриците ѝ са черни и немирни. Не се е ресала. Който и да се грижи за нея, не е като лелите ми, особено като леля Роза, която настоява панталоните да са изгладени, безупречни, а по бузите да няма и трохичка.

— Наблизо ли живееш? — питам аз.

— Аха.

— Съвсем наблизо ли?

Момиченцето мълчи, след това вирва брадичка.

— Ти защо си тук?

Въпросът е дързък, няма и следа от любезност. Мълча, преди да го избегна.

— Казвам се Франческа. Ами ти?

Момичето поглежда протегната ми длан, но не я поема. Аз отпускам ръка и се чувствам неловко. Тя се обляга на ствола на дървото, кракът ѝ потръпва, сякаш всеки момент ще избяга.

— Хюя — представя се тя.

— Здравей, Хюя. — Произнасям името ѝ бавно, за да произнеса правилно звука. Хюя.

— Това е птица.

— Така ли?

— От Нова Зеландия.

— Много интересно — отбелязвам аз.

— Мъртва птица. Вече не са останали такива.

Тя мига с черните си очи. Почти виждам лицето си отразено в тях. Брадичката ѝ е остра, челото голямо. Черните като нощ щръкнали къдрици ми напомнят за Бела като момиче.

— Казват ми Франки.

Хюя ме оглежда внимателно.

— Франки звучи по-добре.

Кимам. Права е.

— Защо си тук? — повтаря тя, този път по-мило.

Замислям се над отговора. Нещо свързано с Алекс.

Нещо за апартамента, в който все още се намират обувките на Алекс, а любимата му чаша е прибрана в шкафа. Просто не мога да отида в жилището ни, което сега изглежда прекалено малко, прекалено задръстено със спомени. Ще ѝ кажа, че имам нужда от пространство. Измисли обяснение като за възрастен човек. Излъжи за ваканция.