Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

— Преживели сме много заедно. Минаха… години и ето ни тук, само двамата, мила. На това специално място. Не искам да продължавам без теб. Не знам кой ще бъда без теб. Двамата с теб сме съвършени заедно. Ти си била винаги зад гърба ми. И си толкова добра. С мен.

Гласът му потрепна малко на последното изречение. Аз се протегнах и докоснах ръката му, но той я отдръпна и бръкна в джоба си. Имах чувството, че сърцето ми ще изскочи през устата. Алекс коленичи, стиснал кутийка в ръка. Притиснах ръце към устата си, трябваше да задържа сърцето си в гърдите, накарах ума си да запомни подробностите, макар те да се опитваха да ми се изплъзнат.

— Ще ми окажеш ли честта…

Разплаках се.

Алекс отвори кутийката и аз видях пръстена си. Блестеше.

— Да станеш моя съпруга?

Отпуснах се в прегръдката му, кимнах и разцелувах лицето му.

— Да?

— Да!

Когато се търкулнахме заедно на одеялото, през смях и плач, и аз си помислих, че е точно както става във филмите, Алекс ме целуна по косата, по клепачите и по бузите. Притиснах се към него. По лицето ми се затъркаляха сълзи.

Изправихме се и той плъзна пръстена на пръста ми. Едва тогава го видях добре.

— О, съвършен е! Наистина е съвършен.

Пръстен от бяло злато, като на мама и баба. Диамантът беше овален, а около него като малки звезди блестяха диамантени люспички. Семпъл и елегантен. Бях чакала толкова време и толкова търпеливо да ми предложи, да получа този символ на пръста си. Сърцето ми тръпнеше, исках да се разсмея. Имам чувството, че бях облекчена. Чаках с нетърпение този момент, тази минута, този час, този ден, а сега ми се искаше да продължат вечно. Завъртях пръстена, диамантът намигна и заблестя.

— Наистина ли? — попита той.

— Наистина.

Спирам и поглеждам пръста си. Наистина ли се беше случило? Миналото лято ли? На това място ли? Да не би да съм сънувала? Може пък да съм гледала тази сцена в някой филм.

Поемам си дълбоко дъх. Чувам плисъка на океана в далечината и накъсаните викове на чайки. Дърветата стават по-редки, сякаш знаят, че скоро ще бъдат нежелани, почвата е твърде солена и вятърът твърде силен. Почвата под краката ми е скалиста на места. Оставам на място, като вледенена. Доста по-напред, на пътеката, за момент ми се струва, че виждам фигура. Човек в дънки и шапка. Твърде слаб е, за да е мъж. Да не би да съм аз, друга аз, която се връща от скалите и водата, аз от миналото и настоящето.

Бризът ме намира. Носи мириса на сол и желязо. Също като кръв. Стомахът ми се надига.

Ако повървя още няколко минути, океанът ще бъде в краката ми, бурен, син. Някъде в него, сгушен в тъмно, студено място, се е притаил призракът на Алекс. Руса коса се стеле в мастилената вода, очите му не виждат.

Искаше ми се годежът да продължи вечно. Та той беше чудесното начало на нещо толкова прекрасно. Гаджета от деца се обвързваха завинаги. Това беше вълшебна приказка. Беше нашата вълшебна приказка, съвършена приказка. Сега наистина щях да бъда сгодена завинаги! Никога нямаше да се омъжа за Алекс. И в нищо не виждам смисъл.

Обръщам се и хуквам. Тичам отново, както направих на панихидата.

Спъвам се в огромните ботуши и падам на твърдата земя. По полата на роклята полепва пръст, тъмна, прашна, прилича на какао, носи мускусна, остра миризма. Коленете ме болят, кожата ми е обелена, кървя. Изправям се и се разплаквам от болка, от мъка, че съм паднала, самата аз не съм сигурна защо. Сълзите се смесват с почвата, докато се опитвам да я почистя с мръсните си пръсти. Продължавам да се тътря, виковете ми отекват в гората, където въздухът става по-хладен, а дърветата отново се привеждат над мен, готови да ме дарят със спокойствие. Шшш, шшш, шшш повтарят листата им.

Гневът се надига в мен. Мразя океана, задето ми е отнел онова, което е по право мое, мразя себе си, задето съм повярвала, че всичко може да продължи завинаги.

Каква глупачка бях!

Папратта перва олющените ми колене и аз усещам странно удоволствие, че болката отвътре намира отражение и отвън. Риданията ми са разтърсващи, накъсани, когато завивам и виждам, че малкото бунгало ме очаква. Забавям крачка и забързвам, куцам малко, но дишам по-спокойно. Сега вече съм в безопасност.

На стъпалото пред входната врата, под стрехите, е седнала жена в дълга пола. Прегърнала е колене, стъпалата в сандали едва се показват изпод тъканта на полата. Носи много гривни и тениска без ръкави. Вдига глава, обсипана с небрежни, тъмни къдрици, крайчетата, боядисани в канелен цвят, и ми се усмихва предпазливо.