Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

— Защо си… Кой ти каза, че съм тук?

Бела свежда поглед.

— Даниъл Гарднър дойде вкъщи.

— Вкъщи ли… при татко ли си била?

— Казах му, че ще дойда да те видя. Нося храна в колата.

При мисълта, че Бела е дошла вместо татко — татко, който щеше да ми донесе подходящи дрехи и кафе, любимата ми храна, дори две книги — пламвам и всичко ме засърбява.

— При татко ли си отседнала?

— Само за…

— Откога?

— От вчера. Аз…

Вчера, денят на погребението. Ковчегът, толкова невъзможно лъскав, блестящ, че изглеждаше мокър. Четиримата, които носеха ковчега, възрастни мъже, Даниъл, приятелят на Алекс Джейсън, които преглъщаха сълзите, лицата им бледи и разкривени от мъка. Черната дупка в земята. Сандвичите с краставица.

— Вчера. Да. Вчера го погребахме, Бела.

Тя свежда поглед в краката си, в сандалите с цвят на кестен, в сребърната халка на втория пръст.

— Франки…

Сега вече гласът ѝ е изтънял, едва се чува.

— Да? — сопвам се аз. — Какво… Франки?

— Аз… много съжалявам…

— Съжаляваш, че не дойде ли? Съжаляваш, че никога те няма ли? — Гласът ми се надига; не мога да го контролирам. — Съжаляваш, че така и не отговори на поканата за сватбата ли? Сватбата на собствената ти сестра! Съжаляваш, че Алекс…

Не успявам да довърша. Клатя глава, облизвам сухите си устни. Бузите ми горят; имам чувството, че цялата съм пламнала.

— Франки, не съм и помислила, че ти… Погребения…

— Разкарай се от прага ми.

Тя мига. След това слиза от стъпалото и се отдръпва от пътя ми.

Ключът се плъзва в ключалката. Чувам я, че кашля, както и в нощта, когато замина. Тихо, любезно прокашляне, за да прочисти гърлото си. За да спре сълзите да не закапят. Аз обаче не я поглеждам.

— Тръгвай си, Бела.

Отварям вратата, пъхвам се вътре и затварям с такъв замах, че тя се трясва и разтърсва рамката.

Бела не си тръгва, докато светлината не започва да угасва. Сядам на леглото върху дюшека на бабуни и започвам да чета „Швейцарското семейство Робинсън“, ала не виждам и дума, чакам да чуя, че пали двигателя на автомобила си. Не отивам до прозореца, не излизам до тоалетната, просто чакам, неспокойно, вътре в тъмното бунгало, припомням си всички начини, по които ме е наранявала и разочаровала. Горещо ми е, нервна съм, почти без дъх. Луда съм.

Понякога се треса от яд, когато си спомням всичко, което Бела ми е причинила. А събитията могат да бъдат изопачени, разгледани и премислени от най-различни ъгли. Стават остри и многостранни като диаманта на годежен пръстен.

На първо място са нещата, които е съсипала още по времето, когато беше малка, докато започне да разбира какво прави. Счупената дръжка на чашата ми от кръщенето; остриганата коса на любимата ми Барби; нейното име, написано с разкривен почерк, в синьо, в една от книжките ми; тениски, изцапани с трева; обувки, разтегнати от по-големите ѝ стъпала; обеци с изчоплени камъни. Нямаше случай да вземе нещо назаем, без да го развали или изгуби, и затова аз престанах да си давам нещата и пазех всичко мое. „Тя ме превърна в стисната и дребнава“, мисля си, кипвам и стискам зъби. Вината е изцяло нейна, а изобщо не ѝ пука.

Насилвам се да прочета за корабокрушението и за семейство Робинсън, които са вече на брега и търсят начини за оцеляване. Старая се да се потопя в думите, да престана да мисля за сестра си.

Не става въпрос единствено за счупените неща. Не можеш да имаш доверие на казаното от Бела. Обещава да бъде някъде, след това забравя. Закъснява, винаги закъснява. Не стига, че е закъсняла, ами се залива от смях, сякаш е супер, че си я чакал в студа или дъжда. Не се интересува от живота на друг, освен от своя, не я грижа за времето на когото и да било. Интересува я единствено нейният живот, а понякога дори той е без значение. Грижа я е за покани за партита в последния момент, за момчето, което целува, последното, разбира се, което е различно от предишното, но всъщност е същото, и пуши цигари, и разбира от музика, и пие алкохол направо от бутилката, увита в амбалажна хартия. Все едно това е нещо готино, все едно той не прилича на нехранимайко.

Зарадвах се, когато замина преди пет години, а през годините се връщаше все по-рядко. Дори да бе съществувала някаква близост между нас като деца, след това пътищата ни поеха в противоположни посоки. Нейният път, животът ѝ, бяха толкова далече от мен, че тя ми се струваше все по-чужда с напредването на времето. Само че аз все още ѝ се сърдя; гневът така и не се стопи. В момента дори съм ѝ по-сърдита от когато и да било.