Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

Татко трябваше да отиде до апартамента. Трябваше да намери нещата, с които обикновено се обличам: дънки и къси панталони, тениски, зелената ми жилетка, гуменки. Трябваше да ми приготви пижамата, която е сгъната и пъхната под възглавницата, да вземе четката ми за зъби от чашата в банята. Ако имаше отворена книга на нощното шкафче, щеше да вземе и нея. Татко щеше да се сети и за памучното бельо, и чорапите, свити на топки. Щеше да ми донесе и пощата, и лосион против слънце, просто за всеки случай. Щеше да затвори вратата на гардероба от страната на Алекс, която винаги зееше, и се виждаха ризите на Алекс на закачалките, спретнато подредени. Щеше да спре, да си поеме въздух и да се постарае да не плаче, защото и той обичаше Алекс. Защото аз го обичах. Защото Алекс бе направил дъщеря му щастлива.

Опитвам се да не заплача.

Налагам си да не отворя вратата и да не се разкрещя на сестра си да се махне, да престане да ми съсипва живота, защото знам, че това не е вярно. Много по-лесно ми е да мразя нея, отколкото Господ. Трудно е да мразя безликото, безразлично, жестоко провидение, което полага млади мъже във водни гробове и облича съвсем млади жени в траурни рокли.

Навън се разнася шумолене, точно пред вратата, и тялото ми се напряга. Дишането ми става по-бързо, сърцето ми препуска, кръвта и гневът пулсират във вените ми. Чувам тихо прокашляне, което ме докарва до бяс, сякаш е ругатня, жестока подигравка.

„Остави ме на мира!“, искам да изкрещя, защото предпочитам да си остана сърдита и потънала в мълчание.

Бела е дивата, самоотвержена сестра, която не се замисля за нищо. Ако аз съм жестока, то вината е нейна, и ако съм жестока, то ще бъда елегантно жестока.

Счупени неща, стъпкани обещания… а след това идва и най-лошото.

Наблюдавах. Видях всичко. Гледах партито отстрани, годежното парти на братовчедката Кристина, в полумрака, също както сега. Бяха се събрали много хора: имаше представители на семейство Капуто почти докъдето стига погледът, имаше дори представители от семейството на мама; сицилианци и калабрийци, и други, които се наричаха просто американци. Чернокоси глави, развързани езици спореха по начини, по които са в състояние да спорят единствено хора, които се обичат истински. Двама души могат да минат незабелязани в такава тълпа, сред шума. Двама, които си говорят над хартиените чинии, стиснали пластмасови вилици в ръка. Устните на Бела са кървавочервени, дългата ѝ коса се стеле по раменете, свободната ѝ ръка е пъхната под бедрото, очите са като на сърна. Лицето на тийнейджърка се е запечатало в спомените ми, когато тя се привежда…

— Франки?

Гласът ѝ долита покрай пантите на вратата. Всички мускули в тялото ми се напрягат.

— Франки?

Чакам. Вратата не е заключена. Ако я отвори, ще изкрещя. Ще я замеря с книгата и ще изкрещя всички неща, които съм таила години наред. Ще избълвам всички отровни, грозни неща, ще разкрия истината. Няма да млъкна, докато гласът ми не пресипне, докато у мен не остане абсолютно нищо.

Не откъсвам поглед от дръжката на вратата, сякаш се опитвам да ѝ наложа със силата на волята си да влезе. Само смей!

Тя обаче не отваря вратата. Повече не ме вика, не натиска дръжката. Чувам шумоленето на кашона на предното стъпало, как тя въздиша, после хрущенето на чакъл и листа, когато отива към колата. Чувам я да отваря врата, след това затваря отново и най-сетне, наистина, най-сетне включва двигателя.

Едва когато бръмченето на мотора заглъхва, аз ставам и отварям вратата. На светлината на залеза виждам огромен кашон от плодове. В него се виждат консерви, усещам аромата на кафе, виждам пижамата си, сгъната спретнато върху купчина дрехи.

Вдигам кашона и го пренасям в бунгалото, преглеждам какво има вътре. Тениски и дънки, чифт обувки, пуловер. Пощенски пликове, в които сигурно има сметки, на които не обръщам никакво внимание. Кутии в розово и синьо. Arancini , домашните наденички на чичо Марио, cotolette [6] Шницел (ит.) — бел. прев. в алуминиево фолио, плик с ябълки, нарязано сирене проволоне, друг плик с половин хляб. Все остатъци от панихидата. Няма сандвичи с краставица. Канолите на леля Роза. Сребърната ми кафеварка и смляно кафе. Всичко е внимателно подредено в големия кашон, също като пъзел. Разпръсвам всичко върху леглото и то заприличва на леглото на Бела по Коледа. Аз винаги вадех всеки подарък от чорапа си бавно и подреждах всичко в спретнати купчинки, за да удължа радостното очакване. Ако пък трябва да сме честни, правех го, за да дразня сестра си. Тя толкова се дразнеше, че съм подредена, от бавните ми като на костенурка движения, че това за мен беше поредният подарък.