Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

Бела.

Когато сестра ми замина, косата ѝ беше дълга, черна, с пурпурни оттенъци, крайчетата изпръхнали, цъфнали. Беше с черна очна линия, толкова дебела, сякаш някой беше насинил окото ѝ. Скоро преди това си беше пробила носа и той беше зачервен, инфектиран от пробождането. По онова време все още живеех у дома, преди по-малко от година бях постъпила на първата си работа. С първия чек си бях купила костюм. Късо сиво сако, вталено, в комплект с пола. Алекс каза, че бил страшно секси. Искаше ми се да го нося всеки ден.

Вечерта, когато Бела замина, тя се вмъкна в стаята ми много късно. Бях затворила очи, но не спях. По онова време ми беше писнало от нея. Беше ми дошло до гуша от номерата ѝ, от тревогите, които причиняваше на татко. Неприятностите я следваха като сянка. Също като улична котка, тя знаеше, че не бива да ѝ обръща внимание, но така и не можеше да се сдържи. Вече бе отстранена от гимназията, задето преди абитуриентския бал отишла на парти, където всички се развилнели; едно от момчетата бе откарано в болница с алкохолно отравяне, за което писаха дори в местния вестник. Беше ѝ забранено да влиза в близкия магазин, защото беше откраднала червило, а татко намери марихуана в стаята ѝ. След това взе колата на татко и я заби в телефонен стълб. Нямаше пострадали, поне не много, слава богу. Полицаите дойдоха у нас, включили червените и сините светлини, за да ни съобщят, че колата е зарязана смазана, и татко излъга — не се случваше за пръв път, със сигурност нямаше да е за последен — за да защити малкото си момиченце. Много я мразех тогава, защото татко излъга заради нея. Той каза на полицията, че няма представа кой е шофирал, че колата сигурно е била взета от някой, решил да се повози. Беше пребледнял, докато обясняваше; имаше болнав вид. Всички, включително и полицаите, се бяха досетили, че прикрива Бела.

Двете с нея бяхме станали коренно различни; направо не беше за вярване, че сме с еднакви гени. Аз не исках живот като нейния. Изобщо не исках да е около мен, сякаш се страхувах, че има опасност да прихвана онова, което тя разпространява.

— Франки? — прошепна Бела, когато се вмъкна в тъмната ми стая.

Пробва отново.

— Soru?

Гласът ѝ се плъзна в мрака като ярка, усукана панделка.

Силуетът ѝ приседна на крайчеца на леглото ми. Приличаше на палатка, пухкавата ѝ коса падаше до раменете, дебелото яке стигаше до юргана ми. Достатъчно бе да погледна фигурата ѝ, без дори да виждам нелепо почернените очи, извитите малки кучешки зъби, дребните ръце с изгризани нокти, белегът до веждата, останал от времето, когато падна от дървото, на което не трябваше да се качва, за да полудея. Искаше ми се да ѝ кажа да ме остави на мира. Да върви да си ляга. Да се разкара.

Нямах представа, че прави тъкмо това, че на поляната отпред я чака пълен сак и някой с автомобил. Тя дори не беше завършила гимназия, все още беше непълнолетна, дете, въпреки че се забъркваше в неприятности като за възрастен.

Чух я да кашля леко, усетих как става от юргана. Не казах нищо. Тя пристъпи по-близо и аз затворих отново очи, а след това усетих, че излиза от стаята.

— Франки?

Жената — непознатата — на стълбите се изправи и аз си припомням колко е висока Бела. Висока и красива, особено подстригана. Оглеждам я, сякаш е родена от въображението ми. Тя ми се усмихва предпазливо и аз забелязвам, че пиърсингът на носа е все още на мястото си. Малък камък с цвят на смарагд е боднат на дясната ноздра. Искам да се разкара от стъпалата ми.

— Какво търсиш тук?

— Франки. — Гласът ѝ е тих, овладян.

Татенце… може ли да ми дадеш назаем десет долара? Ще ходя на кино. Татенце… Ще ме закараш ли до Валъри? Франки… ще облека полата ти… почти не я носиш…

— Какво търсиш тук? — питам строго. Искам да се махне от прага, но тя не помръдва, стои в дългата си пола и красива коса.

Вдигам ръка към собствената си коса, сплъстена, вързана на опашка. Кракът ми пулсира от коляното надолу.

Бела свежда поглед, сякаш е прочела мислите ми.

— Наранила си се.

— Не е твоя работа. — Говоря остро, отсечено. Присъствието на Бела винаги извиква най-лошото у мен.

— Може да имам нещо в колата. — Тя се обръща към лимоненожълтия датсун, паркиран близо до бунгалото. Боята се бели, сякаш щурец се опитва да се изтръгне от какавидата си. Спряла е върху храсти, смачкала е тиарелата.

— Не ми трябва помощта ти — заявявам аз.

— Франки, аз…

Отново същият глас. Искам да го избия от нея.