Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

— Аз… просто… не се чувствам много добре.

Хюя мълчи, след това кимва. Изненадана съм, че това обяснение минава теста. Нова мисъл я кара да свие вежди. Погледът ѝ се насочва към книгата, плъзва по картинката на корицата: мъж в къща на дървото, без риза, с опърпан панталон, впил очи в хоризонта.

— Обичаш ли да четеш? — пита тя.

— Много.

— Тази книга ми се струва интересна.

— Гледала съм само филма — признавам аз.

Сред дърветата се разнася остро просвирване. Досега не бях чувала подобна птица. Хюя се врътва към звука. Изпъва гръб.

— Ако искаш, я вземи — започвам аз и подавам прашната книга, но тя клати глава.

— Трябва да вървя.

— Добре — отвръщам аз, безкрайно разочарована.

Хюя ми маха небрежно с ръка и аз отвръщам. Тя изчезва бързо, както се е появила, тялото ѝ се движи без усилие, сякаш цял живот е прекарала в гората.

Продължавам да гледам след нея, докато тя се стрелка през шубраците към нещо, което е привлякло вниманието ѝ, докато накрая жълтият клин се скрива.

Някъде наблизо има пътека, която води към океана. Замислям се над опасностите: може да се загубя, може да ме ухапе змия, може да падна. Не ме е страх толкова от ухапване на змия и падане, колкото от призраците, скупчили се край водата.

Представям си как Хюя ме наблюдава с животинските си очи, след това хуква пред мен. „Хайде!“, може да се провикне тя, нещо средно между окуражаване и вой. Също като Бела е — не се страхува от рисковете, готова е да пробва всичко ново. Помня времето, когато Бела и Винченцо намериха въже, провиснало край потока, и се върнаха тържествуващи, с блеснали очи и мокри дрехи. Аз се страхувах толкова много, придържах се към правилата и ги следвах, а те, както сами казаха, бяха прекарали „най-страхотния“ ден.

Това реши нещата. Проправям си пътя през дивата папрат, която перва голите ми крака, и се опитвам да открия малката пътека. Тя е тясна, скрита под папрат и гнили листа, но аз усещам отъпканата почва под тежките ботуши, по която са минавали поколения от синовете на семейство Гарднър.

Дъхът засяда в гърлото ми. Движа се бавно, предпазливо с огромните ботуши и вдигам полата си високо, за да я предпазя от бодливите храсти. Тук ме беше довел. Беше завързал очите ми, а аз стисках клепачи зад превръзката, но знаех, че сме в гората, ориентирах се по мириса и по звуците от птиците. Алекс стисна ръката ми; знаех, че се усмихва.

И сега се изкушавам да затворя очи, но знам, че е глупаво. Може да падна, а няма да има кой да ме поеме на ръце, да ме успокои. Оставам с отворени очи, не откъсвам поглед от пътеката, от време на време се взирам към наметалото от кедрови дървета и ели, извисили се над мен, протегнали клони едни към други, за да направят зелен гоблен в небето. Онзи ден бях в дънки; не усещах гората, храстите и драките се протягаха към мен, както сега. Усещах как Алекс стиска ръката ми, как сърцето ми препуска, аз тръпнех и усещах как ми прилошава. Алекс се разсмя, когато видя угриженото ми лице, предпазливите ми стъпки и аз му се скарах, задето е жесток, въпреки че бях замаяна от щастие. Това бе истината. Моментът бе настъпил.

Отворих очи и надникнах изпод превръзката, тъканта бе изтъняла под блясъка на слънчевата светлина. Наблюдавах широките му рамене и златна глава, русата коса отразяваше слънчевите лъчи, и се ухилих. Бяхме стигнали до малко сечище и равна, гладка скала. Зад нея се виждаше океанът. Приличаше на красив копринен чаршаф, само за нас. Блестеше, когато Алекс махна превръзката.

— Никога не съм била тук — признах аз и гласът ми потрепери от нерви. Бях си представяла, че ще ме отведе на място, на което съм била. Може би в любимия ни ресторант или на върха, където се бяхме натискали много пъти като тийнейджъри. Но тук. Тук беше по-хубаво. Сърцето ми заблъска.

— Знам — отвърна той.

Разстла одеяло за пикник, за да седна, отвори раницата си и извади храна и бутилка шампанско. Надникнах в пластмасовите кутии и видях arancini [5] Пържени оризови топчета с моцарела (ит.) — бел. прев. , дебели резени салам и зелени маслини.

Той се разсмя и сви рамене.

— Леля Роза.

Имаше и хляб, и ягоди. След като извади всичко, се настани на одеялото и въздъхна. И двамата знаехме какво следва. Имах чувството, че ще избухна.

Алекс облиза устни.

— Добре.

— Добре — повторих след него.

— Франческа.

Избухнах в смях. Той се изчерви и също се разсмя.

— Франки.

— Да.

— Обичам те.

В гърлото ми се събра буца и аз не можах да издам и звук.