Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

— Бела ли? — Едва не избухвам в смях. Тя пък как ще ми помогне? Дори не съм сигурна къде е. Може би в Портланд, където живее, откакто напусна Сиатъл. Дори нямам телефонния ѝ номер. Освен това не можеш да разчиташ на Бела за нищичко. Дори да дойде на погребението на годеника ти. — Татко ще ми помогне — отвръщам. — Сигурен ли си, че няма проблем да остана тук?

Даниъл свива рамене.

— Никой не използва бунгалото.

— Не искам да…

Той ме прекъсва.

— Трябва да отида при мама. При нашите.

— Добре. Благодаря ти, Даниъл. Просто имам нужда от малко… — Не мога да довърша изречението, а и той не настоява.

— Кажи — обаждам се аз. Той вдига поглед. — Би ли ми направил една услуга? Може ли да ме наричаш Франки. Чувствам се ужасно стара, когато ми казваш Франческа.

Той кима, но извръща очи.

— Разбира се.

Проследявам погледа му, но около нас няма нищо за гледане, единствено гора. Кедри, ели, дръзка папрат, избуяла по повалени дървета. Малко птиче се полюшва на тънко клонче, което се превива като жица.

— Благодаря — повтарям аз. Задето дойде. Задето ме погали по ръката. Задето звучиш съвсем като Алекс, а това е колкото хубаво, толкова и болезнено.

Той кима отново.

— Няма проблем, Франки.

Той става и тръгва към колата, след това се обръща към мен.

— Ще позвъня на баща ти — обещава той, — и ще ти донеса дрехи. Вътре има бутилка газ — намери ли я вече? Има и походна печка.

Клатя глава.

— Ще я намеря. Върви. Майка ти ще се притеснява.

— Не искаш ли да ти оставя телефона си?

— Не.

Наблюдава ме дълго, преди да кимне.

Това е тя мъката: позволява ти да проявяваш инат, макар да знаеш, че е глупаво и непрактично. Хората се отнасят към теб деликатно, сякаш си фатално болен, и ти позволяват да се държиш неприемливо. С изключение на семейството ми, разбира се, клана Капуто, които, незнайно как и защо, започват да командват още повече и да разпитват по-настойчиво. Знам, че лелите ми ще се разстроят, че ме няма, но пък татко ще направи всичко по силите си, за да ги увери, че всичко е наред. Така са те тримата — леля Кони и леля Роза за нас с Бела — двете диктаторки, които знаят всичко, по-големите сестри; и Джузепе, нашият татко Джо, малкият брат, който успява да ги усмири. Той също се тревожи, но ми има доверие. Няма причина да е иначе. Лелите ще шушукат и за Бела — достатъчно високо, за да ги чуе татко, въпреки че ще се преструва, че не е така.

— Би ли се обадил веднага на татко — провиквам се след Даниъл.

— Направо ще отскоча дотам — уверява ме.

Той се свива зад волана и включва на задна. Гумите му се завъртат шумно. Вдига ръка и маха. Напомня ми на Алекс, когато тръгваше на работа.

Едва тогава си припомням човека на прозореца.

— Чакай!

Автомобилът намалява и спира. Даниъл показва глава през прозореца.

— Днес сутринта тук имаше един мъж… Каза, че съм била в чужда собственост. Щял да позвъни на родителите ти. Познаваш ли го?

Даниъл клати глава.

— Може мама да го е наела.

И двамата поглеждаме към бунгалото и почистеното сечище, бурените, на които не е позволено да задушат дървените стени.

— Ще питам мама — обещава той.

— Добре. — Отмествам пръсти и отстъпвам назад.

Той ме поглежда.

— Сигурна ли си, че…

— Ще се справя.

Той кима бавно, неспособен да повярва.

Когато подкарва, музиката гръмва, дъни толкова силно, сякаш иска да го задуши. Продължавам да я чувам дълго, след като колата се скрива от погледа ми. След като си тръгва, отново ми става студено, сякаш край мен се е върнал старият призрак.

Откривам походната печка в шкафа под мивката, забутана в дъното, покрита с прах.

Изправям се, правя наум списък с онова, което искам татко да събере. Хавлиена кърпа, гъба, сапун. Сега вече ми се струва, че имам цел. Оглеждам бунгалото отново и забелязвам неща, които при първия оглед съм пропуснала. Има малък калъп сапун, пожълтял, напукан, оставен на перваза на прозореца. Отворените страници на детската книжка са прилежно оцветени в неподходящи цветове. Пурпурно слънце, розов океан, оранжева трева, сякаш е в пламъци. Прокарвам пръсти по гърбовете на подредените книги. История на Втората световна война, няколко броя на „Рийдърс Дайджест“, четири „Сборник разкази за момчета“ от 1951, 1952, 1963 и 1966 година. Пръстите ми спират на „Швейцарското семейство Робинсън“ от Йохан Вис. Спомням си филма на Дисни. Изпипаната къщичка на дървото, красивите синове, елегантният начин, почти без усилия, по който се адаптираха към новата си съдба и самотата. Много харесвах филма. На кукичка на вратата е закачена пурпурна панделка за коса и аз посягам, за да вържа своята на опашка. Алекс ме харесваше с прибрана коса. Призракът се приближава към мен.