Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

Напоследък в тези странни дни често се усещам, че редя молитви. Те започват с „Моля те, Господи“ и изглежда не свършват. „Моля те“ е всичко, което мога да поискам, защото останалото е прекалено трудно. „Върни ми го. Върни времето назад. Оправи нещата. Нека всичко стане отново нормално“. Това са все невъзможни неща, за които молитвите няма как да помогнат. Няма светец, който да отговаря за това. Същата работа, както когато леля Кони не може да си намери чантата и се моли на свети Антоний. Различно е обаче, когато ни чака дълго пътуване с автомобил и татко шепне молитва към Девата, притиснал пръсти към медальона на свети Кристофър на врата си. Вместо това аз редя единствено „Моля те… моля те… моля те…“ Затварям очи и не помръдвам нито един мускул, докато отправям невъзможната си молба отново и отново. Сякаш, като притихнеш и затвориш очи, може да се получи.

Също както и гладът, мъката завзема ума ми, изпълва стомаха и сърцето ми с… нищо. Давя се в нищото. В празнота. В самота. Препъвам се през дълбоката горска тъмнина, за да намеря вързания плик, и се опитвам да напипам една от безценните кутии на леля Роза. Отварям съвсем малко и напипвам с върховете на пръстите си поръсените с пудра захар каноли. Вдигам един към устата си, захапвам хрупкавото тесто чак до сладката рикота, пълна е нарязан шамфъстък. Канолите имат вкус на дома. Само че от това не ми става по-добре.

„Обичах го — ми се иска да кажа. — И той ме обичаше“. Наистина ме обичаше. Знам го.

Как само ми се иска всичко да е каквото си беше. Простичко. Простичко и цяло.

След като ходих до външната тоалетна, заставам пред мивката и обтривам тялото си с мокра кърпа. Копнея за вана, въпреки че не е студено. Сънувах огромната вана на крачета, която щяхме да си купим, когато си имаме собствена къща. Четири стаи — достатъчни за нас, две деца и кабинет. Исках вана, в която да мога да се потопя. Достатъчно дълбока и дълга, за да побере и двамата. Алекс обичаше да е във вода. Той беше истинска риба, така ми каза веднъж майка му, неестествено замислена след три джина с тоник.

След абитуриентския бал двамата с Алекс се изкъпахме заедно.

Казах на татко, че ще остана у Анджела, а пък Алекс каза на майка си, че приятелят му Боби е поканил момчешка компания. Неговата история беше поне отчасти истина. Събрахме спестените си пари и си взехме стая в мотел. Бяхме обсъждали това месеци наред. Почти не помня самия абитуриентски бал, защото непрекъснато мислех за мотела и как ще остана с Алекс през цялата нощ, и няма да се налага да се сбогуваме. Знаех, че същата нощ ще се любим. Бяхме обсъдили и този въпрос. Момиче от класа ми, Джанет Лонгхърст, ми беше признала, че била изгубила девствеността си на парти, организирано от колежанин. Че кой би искал да изгуби девствеността си по този начин? С колежанче, което няма да видиш никога повече. Поне аз не исках. Исках да се случи с Алекс, защото щеше да е нежно, истинско и прекрасно. Исках да бъда с Алекс до края на живота си. През всяка една минута от безкрайно дългия абитуриентски бал мислех как ще се събудя в прегръдките му. А пък когато ме погледна така, сякаш виждаше какво се крие под балната ми рокля, усетих как по гръбнака ми минават електрически вълни.

Тръгнахме си от бала, хванати за ръце, без да обръщаме внимание на шеговитите подмятания на приятелите му.

Някой беше закачил консервени кутии за автомобила на баща му, сякаш бяхме младоженци. Около километър и половина по-надолу по пътя, както бях в дългата синя рокля, на токчета, аз слязох и ги развързах. Покрай нас профучаваха автомобили, надуваха клаксоните, момчетата висяха през прозорците, подсвирваха и отминаваха. Алекс протегна ръка през прозореца и им показа среден пръст, но през всичкото време беше ухилен; и двамата бяхме засмени.

Когато се регистрирахме в мотела, той заговори с рецепциониста с дебел глас. Аз стисках ръката му толкова силно, че се страхувах да не изпищя.

Алекс отключи вратата на стаята и ме пусна да вляза първа. Мокетът беше в меко синьо, леглото, застлано в износена кувертюра с флорални мотиви, които накараха Алекс да прихне.

— Баба е обзавела тази стая.

Аз пуснах щорите и се втурнах в прегръдката му, тръпнеща в очакване да усетя устните му. Целувахме се, докато лицето не ме заболя.

Бяхме се отпуснали върху синия мокет, роклята ми беше набрана на бедрата, когато Алекс се отдръпна, леко задъхан.

— Чакай.

— Да чакам ли?

— Имам нещо. — Посегна към раницата, която беше донесъл от колата, и дръпна ципа на предния джоб. Оттам изпаднаха чаени свещи. Той извади две шепи, след това порови още малко и извади черна запалка. Щракна и изви вежди към мен. — Ела с мен.