Никълъс Спаркс: Най-дългото пътуване

— Портретът на Рут — прокара леко пръст по репродукцията.

— Това е невъзможно, нали?

Тя погледа още малко картината и после се обърна към Люк с отнесена, блажена усмивка:

— Напротив. Възможно е.

Гейбриъл се върна с господин Сандърс и господин Леман, който водеше търга.

Сандърс се представи, седна и си издуха носа в ленена кърпичка. Отблизо Люк забеляза бръчките и гъстите му вежди. Адвокатът сигурно бе над седемдесетте. Искриците, проблясващи в очите му, обаче го подмладяваха.

— Преди да започнем, ще отговоря на първия и най-очевиден въпрос, който несъмнено си задавате — подхвана той, отпуснал длани върху коленете си. — Има ли уловка? Наистина ли наследявате цялата колекция, защото купихте „Портрета на Рут“? Прав ли съм?

— Да — призна Люк.

След случилото се в залата се чувстваше съвсем объркан. Тази стая… тези хора… сякаш бе попаднал на чужда планета.

— Според условията на завещанието, оставено от Айра Левинсън — продължи адвокатът, — човекът, купил „Портрета на Рут“, получава цялата колекция. Затова бе предложена първа за продан. С други думи, няма уловка. Няма подвеждащи клаузи. Колекцията е ваша.

— Значи мога да ви помоля да я натоварите в пикапа и да я занеса вкъщи? Още сега?

— Да — отговори Сандърс. — Но ще се наложи да отивате и да се връщате няколко пъти. А предвид стойността на голяма част от картините, бих ви препоръчал по-безопасен транспорт.

Люк се втренчи смаяно в него.

— Има обаче един въпрос, който е редно да обмислите.

„Ето я уловката“ — каза си младият мъж.

— Става дума за данъците — обясни Сандърс. — Както вероятно знаете, наследство, надвишаващо определена сума, се облага с данък. Стойността на колекцията надвишава значително тази сума. Тоест, ако не разполагате с достатъчно свободни средства да платите дължимия данък, ще се наложи да продадете част от колекцията. Навярно дори половината. Зависи, разбира се, кои картини ще решите да продадете. Разбирате ли ме?

— Да. Наследих много и трябва да платя данък.

— Именно. Затова, преди да продължим, ще ви попитам дали имате доверен адвокат, с когото бихте желали да се посъветвате. Ако не, аз съм готов да ви препоръчам.

— Нямам адвокат.

Сандърс кимна.

— Подозирах… Твърде млад сте. Това, разбира се, не е проблем. — Извади визитна картичка от джоба си. — Ако се обадите в кантората ми в понеделник сутринта, ще ви дам цял списък. Не сте длъжен, естествено, да изберете адвокат, препоръчан от мен.

Люк огледа визитната картичка.

— Тук пише, че вие също се занимавате с имуществено право.

— Да. В миналото работех в други области, но напоследък се задоволявам с такива дела.

— Значи мога да ви наема?

— Ако желаете. — Сандърс посочи останалите в стаята. — Вече познавате Гейбриъл. Тя е вицепрезидент на отдела за работа с клиенти в „Сотбис“. Искам да ви представя и Дейвид Леман. Той е изпълнителен директор на компанията.

Люк се ръкува с него и след задължителната размяна на любезности Сандърс продължи:

— Както вероятно предполагате, да се организира търгът по този начин представляваше… предизвикателство в доста отношения, включително финансово. Айра Левинсън избра компанията на господин Леман. Не сте длъжен да ползвате услугите му, но той настоя да ви го препоръчам.

Люк огледа лицата наоколо, осъзнавайки бавно действителността.

— Добре — кимна. — Но не мога да взема такова решение, преди да се посъветвам с адвоката си.

— Мъдро решение — одобри Сандърс. — Готови сме да отговорим на всичките ви въпроси, но е необходимо да изберете адвокат възможно най-скоро. Един професионалист ще ви преведе по-леко през този сложен процес — не само по отношение на имуществото. Все пак сега сте невероятно богат човек.

Люк погледна към София и пак се обърна към Сандърс:

— Колко години бяхте адвокат на Айра?

— Над четирийсет — отвърна той с известна тъга.

— И ако наема адвокат, той ще ме представлява, доколкото възможностите му позволяват?

— Понеже сте негов клиент, ще бъде длъжен да го прави.

— Тогава да разрешим въпроса още сега. Как да ви наема? В случай, че искам да разговарям с господин Леман веднага.

— Трябва да ми платите първоначална такса.

— Колко? — Люк сбърчи загрижено чело.

— Един долар засега стига — каза Сандърс.

Люк си пое дълбоко дъх, най-сетне проумял какво всъщност се е случило. Богатството. Ранчото. Животът, който би могъл да има със София.