Селма Лагерльоф - Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Сега момчето виждаше съвсем ясно в огледалото, че капакът на сандъка е вдигнат. То не можеше да разбере какво е станало, защото майка му беше затворила сандъка, преди да излезе. Тя никога не оставяше сандъка отворен, когато момчето беше само в къщи.

Хвана го страх. Боеше се да не би в къщата да се е промъкнал крадец. Не смееше да мръдне, само седеше и гледаше в огледалото.

Докато чакаше да се покаже крадецът, момчето се питаше каква е онази черна сянка на края на сандъка. Взираше се напрегнато и не можеше да повярва на очите си… Това, което отначало приличаше на сянка, ставаше все по-ясно и по-ясно и скоро момчето забеляза, че не е сянка, а нещо живо. И наистина едно джудже бе възседнало ръба на сандъка.

Момчето беше чувало да се говори за джуджета, но никога не можеше да си представи, че те са толкова малки. Джуджето, което седеше на ръба на сандъка, беше не по-високо от педя. То имаше старо, сбръчкано, голобрадо лице и носеше дълго черно палто, панталони до коленете и широкопола черна шапка. Беше много докарано и изящно, с бели дантели на шията и на ръкавите, с токи на обувките и връзки с розетки на чорапите. Джуджето бе извадило от сандъка бродиран нагръдник и разглеждаше старинната изработка с такова възхищение, че не забеляза кога момчето се е събудило.

Когато видя джуджето, то много се учуди, но не се уплаши. Нима можеше да се уплаши човек от нещо толкова малко? И понеже джуджето седеше така погълнато от заниманието си, че нито виждаше, нито чуваше, момчето си помисли, че ще е много забавно да му изиграе някоя шега: да го бутне в сандъка и да затвори капака или пък нещо подобно.

Но момчето не беше чак толкова смело да се реши да пипне джуджето с ръце. То се поогледа наоколо, за да намери нещо, та да го бутне. Местеше поглед от софата до разтегателната маса и от масата до печката. Огледа гърнетата и кафеника на полицата до печката, ведрото с вода до вратата, лъжиците, ножовете, вилиците, чашите и чиниите, които се виждаха през полуотворената вратичка на шкафа. Погледна пушката на баща си, окачена на стената до портрета на датската кралска двойка, мушкатото и обичките, които цъфтяха на прозореца. Най-сетне погледът му падна върху една стара мрежа за ловене на мухи, закачена на рамката на прозореца. В миг то грабна мрежата, скочи и замахна с нея към ръба на сандъка. И само се учуди на успеха си, Не му беше ясно как стана това, но наистина бе хванало джуджето. Горкото джудже лежеше на дъното на дългата мрежа с главата надолу и не можеше да се измъкне от нея.

В първия миг момчето съвсем не знаеше какво да прави с пленника си. То само размахваше мрежата напред-назад, за да не може джуджето да излезе от нея.

Джуджето почна да му се моли да го пусне. Дълги години то им било правило добрини и заслужавало да се отнасят по-добре с него. Ако момчето го освободяло, то щяло да му даде един стар талер, сребърна верижка и една златна монета, голяма колкото капака на сребърния часовник на баща му.

Момчето не намираше, че това е кой знае какво, но откакто държеше джуджето в своя власт, бе започнало да се бои. Чувствуваше, че това е някакво непознато, опасно и чудновато същество и щеше да му бъде много приятно да се отърве от него.

Затова то веднага се съгласи и престана да люлее мрежата, та джуджето да може да излезе от нея. Но когато джуджето почти се беше измъкнало, на момчето му хрумна, че би могло да получи на ръка нещо повече, а също така да има и разни други облаги. Трябваше поне да постави условие джуджето да му натъпче с някаква магия проповедта в главата. „Колко съм глупав, че го освободих!“ — помисли си то и започна да разтърсва мрежата, та джуджето да падне отново в нея.

Но в същия миг получи такава страшна плесница, че главата му насмалко не се пръсна на парчета. Блъсна се най-напред в едната стена, после в другата и накрая падна на пода в безсъзнание.

Когато дойде отново на себе си, то беше само в стаята. От джуджето нямаше и следа. Сандъкът беше затворен, а мрежата за мухи висеше на обикновеното си място на прозореца. Ако дясната му буза не пареше още от плесницата, то щеше да си помисли, че всичко е било сън. „Татко и мама сигурно ще сметнат, че е било точно така — казваше си то. — Те едва ли ще ми простят нещо от проповедта заради джуджето. Най-добре ще е да седна пак да чета.“

Но като тръгна към масата, забеляза нещо странно. Не е възможно стаята да е станала по-голяма. Защо тогава трябваше да направи толкова много крачки, за да стигне до масата? И какво беше станало с креслото? То като че ли не беше по-голямо от по-рано, но момчето трябваше да се изкачи на пречката и после да се покатери на седалището. И с масата беше станало нещо. То не можеше да погледне над нея, ако не се качи на ръчката на креслото.