Селма Лагерльоф - Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Когато дивите гъски, които летяха най-отзад, забелязаха, че гъсокът не може да ги следва, те започнаха да викат на гъската, която летеше най-напред и ги водеше:

— Ака от Кебнекайзе! Ака от Кебнекайзе!

— Какво искате? — попита водачката.

— Белият изостава! Белият изостава!

— Кажете му, че е по-лесно да лети бързо, отколкото бавно! — извика водачката и продължи както по-рано.

Гъсокът се опита да лети по-бързо и да настигне другите, но така се измори, че се спусна почти до оградите на нивите и ливадите.

— Ака, Ака, Ака от Кебнекайзе! — завикаха онези, които летяха най-отзад и виждаха колко му е трудно.

— Какво искате пак? — попита водачката сопнато.

— Белият пада на земята! Белият пада на земята!

— Кажете му, че е по-лесно да лети високо, отколкото ниско! — извика водачката и продължи както по-рано, без да забавя летенето си.

Гъсокът се опита да последва и този съвет, но като рече да се издигне, така се запъхтя, че едва не му се пръсна сърцето.

— Ака, Ака! — развикаха се последните.

— Няма ли най-после да ме оставите да летя спокойно? — сопна се водачката още по-ядосана от преди.

— Белият продължава да пада! Белият продължава да пада!

— Кажете му, че който няма сили да следва ятото, може да се върне у дома си! — извика водачката, без да помисли дори да забави летенето.

„Аха, такава ли била работата!“ — помисли си гъсокът. Той изведнъж разбра, че дивите гъски съвсем не са имали намерение да го вземат със себе си в Лапландия. Те само го бяха подмамили от къщи, ей тъй, за да се пошегуват.

Гъсокът беше страшно ядосан, че силите му изменят и няма да може да покаже на тези скитници, че и една домашна гъска е способна на нещо. Най-лошото беше, че попадна при Ака от Кебнекайзе. Макар че не беше дива гъска, той бе чувал за водачката Ака, която била на повече от сто години. Тя се ползувала с такава почит, че с нея летели само най-добрите диви гъски. Но Ака и нейното ято се отнасяха с презрение към домашните гъски и на него много му се искаше да им покаже, че не стои по-долу от тях.

Сега той летеше бавно след другите и се питаше да се върне ли, или да продължи. Изведнъж момченцето, което той носеше на гърба си, каза:

— Мили Мортен, не разбираш ли, че ти, който никога досега не си летял, не можеш да отидеш с дивите гъски чак до Лапландия? Защо не се върнеш в къщи, преди да си отпаднал съвсем?

Но гъсокът много мразеше момчето на стопаните и като разбра, че то не го смята способен да издържи, реши на всяка цена да продължи летенето.

— Ако още веднъж споменеш за връщане, ще те хвърля в първата варница, която срещнем! — каза той и от яд придоби такива сили, че полетя като останалите.

Той не би могъл да издържи така дълго време, но не стана и нужда, защото слънцето бързо залязваше, а почнеше ли да се здрачава, гъските незабавно се спускаха на земята. И докато се усетят, момчето и гъсокът вече стояха на брега на езерото Вомб.

„Сигурно тука ще пренощуваме“ — помисли си момчето и скочи от гърба на гъсока.

То се намери на тесен пясъчен бряг, а пред него се разстилате доста голямо езеро. Езерото изглеждаше неприветливо, защото почти цялото бе покрито с лед, почернял, неравен и изпълнен с пукнатини и дупки, както обикновено става напролет. Но ледът нямаше да се задържи още дълго. Вече се бе отдръпнал от брега и около него имаше широка ивица черна лъскава вода. Но той все още се държеше и околовръст лъхаше студ и зимна неприветливост. От другата страна на езерото като че ли имаше открита и светла обработена земя, а тук, където кацаха гъските, се извисяваше борова гора. Тя сякаш задържаше зимата. Земята се бе освободила от снега, но под грамадните клони той се беше топил и замръзвал, топил и замръзвал и сега лежеше там твърд като лед.

На момчето се стори, че е попаднало в страната на зимата и на пустотата и така се уплаши, че бе готово да се разплаче.

То беше гладно. Цял ден не бе яло нищо. Но откъде да намери храна? През месец март нито по земята, нито по дърветата има нещо за ядене.

Да, кой ще го нахрани, кой ще го приюти? Кой ще му приготви легло и кой ще го стопли край огнището си? Кой ще го пази от дивите зверове?

Слънцето вече бе залязло, от езерото пълзеше студ, а на земята падаше мрак, по следите на който се промъкваше страхът, и в гората нещо почна да шуми и да пращи.

Нямаше нито следа от удоволствието, което момчето изпитваше при летенето, и в страха си то потърси своя спътник. И наистина, към кого другиго би могло да се обърне?