Валентин Тодоров - Пътуване до Акад

— И преди отричаха Акад, но хората си вземаха билети за Кеш, а пътуваха всъщност до Акад. Нищо ново, всеки знаеше това — казвам аз, като смачквам вестника и го хвърлям на пода, покрит с каучукова настилка.

— Да, ама аз се хванах, като последен южняк се хванах. И ти си се хванал, и долу видя още колко други. Вярно е, преди на никой не му пукаше дали ще пътува до Кеш или до Акад, щом пристига на едно и също място, но сега нещата се промениха. Пусна се дори слух, че сега ще отменят полетите въобще. И аз като другите се изплаших и дойдох да проверя, а като видях, че все още може, реших да отлетя, сам да видя, сам да се убедя, че Акад съществува. Да не би пък изведнъж да излезе, че има някаква си провинция Кеш, да не би пък полетите вече да са действително до нея и разбрах, че има значение дали едно място е Акад или просто Кеш, защото ако го наричаш Кеш, дори да не е, току виж някой ден наистина се превърне. Изплаших се, хванах се и си мислех: само веднъж да стигна, само веднъж да стигна… Не ме гледай така. И ти това си си мислел, нали те чух какви ги говореше в асансьора, и другите долу това са си мислели, и тези, които утре ще дойдат за следващия полет, и другите в другиден, всички ще паднат в капана, а самолетите за Акад ще летят празни, както винаги досега. И знаеш ли защо? — Иаков прави драматична пауза, а аз най-после успявам да се сетя на кого ми прилича в момента. — Защото Акад не съществува. Не може току-така цяла провинция Кеш да се измисли току-така, не може. И знаеш ли в такъв случай какви сме ние? Изменници, това сме ние, изменници, родоотстъпници, защото смятахме на пръсти да се измъкнем, но добре ни спипаха, това беше проверката и добре ни спипаха. Акад ни се прищяло… Тук ни е мястото, тук долу, в Иркала. Ама някой умник може да каже, че там сумата и народ си изкарва хляба, че там търговията добре върви и че оттам в родната Иркала валута носим — може и да каже, но какво от това? След като стана ясно, че съществуването на онова там заплашва сигурността на родната Иркала — още повече, че то не съществува, както стана от вчера ясно, — то, следователно, на нас тука ни е мястото.

Моят спасител се старае да говори тихо и приглушеният му глас звучи между сандъците, скриващи металните тела на машини с човешки ръст — единственото нещо, което ми напомня къде се намираме всъщност, иначе имам чувство, че съм в зарзаватчийницата на чичо Бартоломей. Приликата между двамата е направо поразителна и с всяко следващо изречение все повече се засилва: добре познатият тон от дадзибао, каквото всеки иркалец е длъжен да прави поне веднъж седмично, шумерският маниер да повтаря думи и изрази, унизително робският напев, примесен с нотки на фалшив патриотизъм и просторечия, които заедно с ругатните по адрес на интелектуалците демонстрират близост до народа, всичко това, а също и преиграната самокритика, словесното самобичуване и самооплюване, неуместната разпаленост на третостепенни актьори от пошла мелодрама, бързо сменящите се настроения, бързо сменящите се позиции, защитавани с готови, удобни, взаимозаменяеми клишета, базгръбначната гъвкавост и откровената демагогия — всичко това, цялата тази мимикрия, превърната в сложно изкуство за оцеляване, се е просмукало дълбоко под кожата на всеки иркалец.

— Но аз съм бил там — казвам аз, колкото да кажа нещо, след като той е стъпкал угарката на пода и напрегнато се вслушва в обърканите шумове, идващи от далечни и близки коридори.

— Казах ти, и аз съм бил там и цял магазин имам. И други са били, но какво от това, че сме били, сега сме тук, нали? Акад не съществува и никога не е съществувал — отговаря той почти раздразнен. — И най-важното доказателство е — познатата драматична пауза, — че никой иркалец не е останал там, никой. Ясно ли ти е?

— Това сигурно се дължи на носталгията — казвам аз, но думите са ми заглушени от тропот на ботуши.

— Да се махаме, ще ни открият тук.

Пропълзяваме под някакви гофрирани тръби, чува се глухият тътен на далечни мотори, дълбокото пъшкане на заспало чудовище, мирисът на изгоряло месо. Тежкият сноп лук сякаш свети в мрака, а до него сгърченото тяло. В съзнанието ми проблясва споменът за човека до кофите сутринта, чието лице не посмях да погледна. На въпроса ми какво е това Иаков отговаря:

— Едно момче, по маншетите си личи, че е южняк. Отиваше в Акад да продава лук. Горкият бедняк — даже не сладка тръстика, а лук. Изгорили са го с високо напрежение…

Прехапвам устни. Безпощадно ясно виждам, че това не е имитация, мулаж, мастилен облак след преследван октопод, опашка на гущер, някаква ненужна част от мен, отминал момент, смътен спомен или предишна роля. Не, това е бил съвсем различен човек от плът и кръв, загинал вместо мен — случаен факт, който ми дава възможност да продължа участието си с още няколко хода и да мъкна товара на смазващата отговорност за още някой, непознат, загинал вместо мен.