Валентин Тодоров - Пътуване до Акад

Провираме се напред между тръби, висящи кабели, сандъци и парчета стиропор в почти пълен мрак. Нещо като безшумен вик пронизва тялото ми, нещо като безболезнен електрошок преминава през мозъка ми. И тъй като се чуват изстрели, минава ми мисълта, че съм уцелен, но веднага е изместена от изумлението пред един нов вид зрение, което съм придобил неочаквано, без усилие и без болка.

Светло е, твърде светло е след почти пълния мрак. Виждам голямата зала с гишетата, наблюдавам някъде отгоре, сякаш съм над прозрачния покрив на стъклен аквариум. Жена ми е там долу, на дъното, с кожено яке върху тънката зелена рокля, разправя се със същата служителка с брадавица под лявото око, жестикулира, сочи някаква врата, служителката клати отрицателно глава, но звук не достига до мен, все едно съм зад шумоизолационно стъкло или пък наблюдавам много отдалече през оптическо устройство. Жена ми махва ядосано с ръка и се затичва към жълтата врата с черна табелка, един полицай се опитва да я спре, но тя го блъска — нещо, което той не очаква — и се шмугва през служебния вход. Цялото видение е проблясък в мрака само за миг, дълъг колкото удар на сърце, колкото мигане на клепач, колкото безшумен вик или залитане напред.

Моят спътник ми помага да се изправя от пода, покрит с каучукова материя, да се отделя от малкото прозорче в него точно над залата с многото гишета. Разтривам натъртения си лакът и продължаваме напред. Провираме се напред между змии, висящи паяжини, сталагмити и парчета страх пред все по-близкото трополене на неумолимите демони автомати с глинени лица, пред тежкото дишане на безпощадните галли, изпратени от Ерешкигал, в почти пълен мрак.

Бижутерът е пред мен, отваря някакъв люк. Светлина, следва коридор без разклонения, без завои и врати — само две дълги стени, а в далечината сивото небе зад голям прозорец вместо четвърта стена. Тичаме без дъх натам, дърпаме металните скоби — „Спрете, свършени сте!“, — стъклената плоскост се отваря като крило навън — „Спрете!“, — под нас е ламариненият покрив на някакъв хангар, застлан с тънък слой предпролетен сняг — „Спрете!“, — продължава да вали от сивото небе и бели снежинки като цветове на цъфнали дървета тъкат тъничко одеяло върху вълнистата ламарина — „Спрете!“, — не е по-високо от десет стъпки и ние скачаме, а крилото над нас с трясък се затваря. Тичаме към ръба на покрива, оставяйки стъпки като рани по бялата покривка. На ръба се спираме, на три гара над бетонната писта долу, на някакво предпоследно възможно ниво между полицаите горе, застинали като черни птици зад кафеникавото стъкло и далечния студен бетон на пистата, някакво предпоследно ниво, от което не можеш да се върнеш назад и нагоре, а „напред“ вече не съществува, ниво на десет стъпки след живота и на три гара пред смъртта. Партньорът ми в тази игра без печеливша стратегия се запътва към средата на покрива, спира се там, пали цигара, смачква празното пакетче и го хвърля. Приближавам се до него, по главите ни падат снежинки.

— Ще ни унищожат ли?

— Сигурно. Ние сме изменници. Днес беше изпитанието и ние се провалихме — дърпа от цигарата, аз мълча, черните ни гледат отгоре. — Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че Акад не може да е раят. Раят трябва да е съвършен, това и всеки неграмотен южняк ще ти го каже… Ти твърдиш, че си бил в Акад, аз също съм бил, даже магазин имам там, а и колко други са били и всички знаят, че в Акад не е така. Значи Акад не е раят — бижутерът говори бавно, сякаш му представлява огромна трудност или сякаш е прострелян. — И не това дори е най-лошото. Най-лошото е, че тук долу е Инферното и ние сме обречени вечно да останем в него. И не Акад, а всъщност ние не съществуваме, защото тук е долната земя, Иркала, страната на мъртвите. Акад е светът, а ние сме измислени, ние не съществуваме.На хората им е мъчно за техните мъртъвци и затова са измислили Иркала. И когато си спомнят за нас, ние отиваме в Акад. Но все едно е насън. Ние сме фантоми, дим над чужди спомени, ние сме мъртвите — дърпа с наслада дима от цигарата той. — И най-неоспоримото доказателство — сещащ се, нали — е, че след тези пътувания до Акад никой иркалец не е останал там, никой.

Чак сега забелязвам, че има още много такива прозорци като този, от който скочихме, но все на същата височина и неотваряеми отвън.

— Ако сме мъртвите, как тогава ще ни убият? Ако не съществуваме, как тогава ще ни унищожат? — питам, не защото му вярвам, а просто да му покажа, че съм го слушал.