Валентин Тодоров - Книгата

Както своевременно и точно ни осведомихте, обектът Зет пристигна в VIIч. ХХХII мин. по новото времеопределяне в нашето курортно селище с другите три правилно посочени от Вас лица и от този момент насетне е под внимателния ни надзор. До ХI ч. ХХХ мин. четиримата обикаляха из старата част на града с цел намирането на квартира за евентуален престой. Това им се отдаде на ул. „Нинхурсаг“ Х ХIV, след което преоблечени и без багаж се отправиха към Младежкия комплекс. Обектът Зет обаче се отклони, насочвайки се към некурортната част на града и точно в ХIII ч. влезе в заведението за обществено хранене II категория „Свежест“, посещавано главно от рибари и тъкачи. Вътре зае място до петимата пришълци, които от два дни са също под зоркото ни наблюдение и за чието присъствие в селището ни, център за почивка и веселие на творческата младеж, бяхте подробно информирани. Гореизложените факти засилват увереността ни в наличието на връзка между появата на петимата и обекта Зет. Продължаваме зорко да бдим…

Отново един от безмълвните разриви, но вече нямам нито сили, нито желание да ги разгадавам, макар че: твърде просто е. На дъното винаги лежи горчивата утайка от закърнели чувства, превърнати в навик, тежката неудовлетвореност от нас самите, ужасната повтаряемост, досадата и лепкавата баналност на съществуването ни — всичко това, за което е достатъчно и най-слабото течение, за да се надигне и превърне в заслепение и неприязън. Да, знам, причината не е в теб, но не е и в Ирена или Марио, нито в мен, и разбирам: извън нас е, но не встрани и безучастно, а помежду ни — осезаема, хлъзгава и хладна, тя е невидимият помежду ни. Още докато се лутахме сред герестите къщи в старовавилонски стил, я усетих как се раздува като гладък мехур, расте и ни отблъсква с едрото си тяло на морско животно, с люспестия си корем, усетих я как пълни гърлото ми с пера и погнуса и как ти потъваш в едно от непроницаемите си мълчания, изморена от безсънното пътуване и фарисейството на местните жители, обвиваш се с нещо като летаргия и отмъщение.

Но е възможно да беше и по-късно.

По-късно, когато, помниш ли, пред нас изникна онази скръбна вещица, за да ни предложи убежище и стълбите надолу, сълзлива влага по стените, аромат на мухъл и нощен скорпион с размазана глава е това, което мога да ви предложа сега, в разгара на сезона, като посочи четирите железни легла с оголени дюшеци и умопомрачителната колекция от рисунки на магарета, петли, голи жени и портокалови дървета със законна гордост ги представи тя, сътворени от сина й. Все пак се налагаше да почакаме поне до един, за да успеят предишните курортисти да си изнесат багажа и да хванат влака за Мегадон през Ур, Ларса и Сантяго, „да си изпеят песента“, както казаха устата й на брадата костенурка. Безучастна и далечна ти мълчеше, а Ирена и Марио с иронична надежда се взираха в малкото гъгниво прозорче под тавана. Значи аз трябваше да говоря за наема и условията, аз да сляза до нечистоплътността на сделката, все някой да поеме вината за нощните влакове и наплива от тела, търсещи временен подслон и забавления, вината за толкова гнусно мазе и паркинсоновата вещица с перде на лявото око, броеница в ръка и паяжината от тънки сметки, в която ни очакваха тук, все някой да поеме отговорността за съществуването на Иркала и света, такъв какъвто е: с жегата, миризмата на пържени охлюви, сръбската музика и умората под клепачите като стъклен прах. Сега разбирам, че точно тогава всъщност настъпи и немият разрив помежду ни…

После, когато пак бяхме на улицата и се чудехме накъде да се замотаем, ти съобщи, че няма да дойдеш с нас, с достойнството на мравешка царица го каза и какво ли ми оставаше на мен при предложението на Марио за Хурсагкалама, освен да се откажа, да измънкам разсеяно, че също смятам да се поразходя сам — смехотворен опит да закърпя дупката, проядена от молците на ронливото безсъние, — и какво друго, освен да се оставя на краката да ме доведат дотук и да се наливам упорито с бира, преглъщайки топката пера в гърлото, да чакам утайката отново да легне на дъното, както много пъти до сега, и да се залъгвам пак… Но не, този път няма да е както досега: злото предчувствие, че неумолимо и непоправимо нишките, които ни държат изправени с лице един към друг, се късат прогнили, докато изтлее и последната, докато легнем безжизнени на пода, разяжда стомаха ми и мраморният колос, стърчащ от пъпа на Мегадон, този път действително се е раздвижил и сякаш тъпче гърдите ми с каменни пети; това е злото усещане за ампутация и целия носорогски грит върху мен.