Валентин Тодоров - Книгата

Бързи споглеждания, тихи гърлени реплики на акадски или може би турски и Книгата изплува като синьо слънце от една захабена брезентна торба, Книгата — луксозен фолиант, покрит с тънък прозрачен седеф и заглавието „История на долната земя Иркала — вчера и днес“, подаде му я десният. Гладки и бляскави, листовете като живи шумоляха между пръстите и с тъй чисто отпечатаните йероглифи, диаграми, таблици върху високомерна белота говореха за нещо наистина далечно, чуждо и непостижимо, макар езикът да беше иркалски… Да, това бе първото, което го удиви: малко странен и тромав, като че изкуствен — всъщност само на пръв поглед, — по-скоро архаичен, измъкнат от стари речници още отпреди войната, и все пак съвсем разбираем, езикът беше иркалски. А второто бе еретичната периодизация на Историята — не „Допотопна“, „До приемане на правата вяра“ и „Строеж на светлите кули“, както ни учеха в Едуба, а по династии — толкова неочаквана, — но най-вече последните стотина страници с безпристрастен, точен анализ на съвременния политически строй в Иркала, един ясен разбор, изчистен от затлачванията на демагогията, каноничните клишета и магическите формули, спасен от кухите лозунги и мътните премъдрости, с които всеки иркалец е засипван от ранно детство, та чак до гроба, та чак и в гроба под кални буци нищета, отчаяние и безизходица, всичко това, така добре познато, но и така добре укрито в мъглата от уставни слова и ритуали, сега бе в ръцете му и завръщането на екстернираните думи, способни да го отразят. Нор четеше, затаил дъх.

Не бе забелязал кога онзи се е приближил, висок и скулест, с черна къдрава коса и животинско любопитство да наднича зад гърба му; истината е, че въобще не го бе усетил. В момента усещаше студа, болката и глада, безумието да живееш под разграфено от бодлива тел небе, ужаса на милионите репресирани усещаше сега, а не миризмата на разлято вино в ресторант „Свежест“; една недопустимост, за която беше чувал, която дори беше виждал, но не успяваше да проумее и не желаеше да приеме, да повярва в изчезващи призраци, и истината на финикийското семейство от съседния апартамент лежеше пред него сега. В момента беше по-важно да чете, да поглъща данните, да се превърне в огромен сюнгер и да преглъща, да всмуква целебната отрова, изгарящата като течен кислород истина, колкото се може по-бързо, колкото се може повече, отколкото да живее, това бе по-важно сега. Така че не го бе забелязал кога се е приближил, докато не чу: „Внимавай, зад теб е застанал таен гал. Върни Книгата…“, беше гласът на прошарения отляво.

Завъртя бавно глава, видя го, потното ухилено лице, грапавата му кожа на болна игуана, видя го с крайчеца на окото, нагло наведен отзад сякаш олюляваща се бесилка и затвори погнусен Книгата: не искаше натрапникът да я мърси с поглед, макар че не беше ченге, а обикновен пастиш — от тези, които си обръсват петмитово петно на темето, мажат го с терпентинова паста за лъскане на ботуши и отгоре залепват кръгло парче станиол; върна я на десния, не искаше очи на любопитни. Върна се в действителността, на масата в ъгъла на салона, под олющения стенопис „Съветът на Анунаките решава съдбините на народа върху червено сукно, а в дъното седи самата Ерешкигал с отпуснати клепачи, както подобава“, и в онази обострена вцепененост, която те превръща в оптическо устройство, осъдено да запечатва с преекспонирана достоверност и най-дребните детайли, но безсилно да промени правилата на играта пред обектива; Нор върна Книгата на сътрапезника отдясно. Треперещи и нервни пръсти се опитват да я потопят обратно в тясната брезентна торба, когато пастишът протегна ръка, бърза като ласо, и я сграбчи, вдигна я над главата си и хукна към пустия дансинг, задавен в ламаринен смях. Акадецът — след него: залитна, мъчи се да го хване, да задържи смеещия се дервиш, да улови изплъзващата се рибешка опашка, вкопчи се в една несигурна материя, по-тънка от въздуха, но се оплете в отмаляло сънено боричкане, стробоскопични жестове, спънати танцови стъпки и ръкомахания, излага се, а Книгата се носеше високо, ясно видима за всички. Чия беше вината за тази глупава каша, в която се забъркаха пришълците и сигурно, и непременно, и действително щяха да пострадат, чия беше, ако не на Нор?

Ето, вече целият салон се тресеше, преливаше от смях, насърчителни подмятания и тропане с юмруци по масите — адски смешно е, когато някакъв мършав пастиш с ръце като на шарнир прави на чучело този як, непохватен мъжага и някои пляскаха с длани, някои надуваха найлоновите си пликчета за скариди и ги пукаха — пльок! — като аргонови жаби, а някои кашляха и беше адски смешно, защото всичко стана заради една книга, а знайно е и за последния южняк, че книгите са по-ненужни от кръгли консерви, пълни с лайна. Адски смешно е, нали, подвикваха си разни сътрапезници, триеха с ръкави сълзите си и бавно пред зениците на този, чиято беше вината, падаха червени копринени шалове, спускаха се като милостива завеса над полета от сгурия, черен пясък и чакъл, прелитаха бавно пред лицето му или може би още по-близо, там където глухо бучеше една надигаща се непрогледност, в която едва се долавяше като далечен шепот на колибри гласът на прошарения отляво: „Помогни му! В името на героя Гилгамеш, помогни на ближния си, когато виждаш, че е неспособен сам!“