Петко Тодоров: Несретник

Години откак загореца-керванджия изпя свойта песен край Стърмен, поведе биволи — и сухи листи засипаха стъпките му в есенната нощ. А и досега през майски нощи полъхне ли утренник и една по една хване да гаси звездите, таме долу откъм реката сякаш се подйема глас на свирка, заплаче, зачезне, занарежда и в нейния напев се униса заспалото село.

Сепнати в дрямката си, закимат дървеса с върхари, клоне се сбутат един други, листата подземат смътната песен. Край изтаяли огньове по седенките някой извие очи към побледнялото небо и промълви:

— Засвири вече…

— Скоро ще сипва зора. Хайде — додава други.

Из утренната дрезгавина си разотидат моми и момци. След тях се разщъкат селяни с газеничета по оборите, татък по пътя заскрибуцат коля, стотици хлопатари на стадата прелеят от всички страни и в пробуденото село пак заглъхва песента.

Стане от сън и Койка — деца, години и грижи вече съвсем са омаломощили и нейната крехка снага; — тя едвам се доближи до гераня, разведри подпухнало като гъба лице, поглади проредели коси и пак се впрегне в работа.

В шетня и тичане по полска работа тя отдавна забрави и себе си, и загореца.

Но и тогази и Койка, и всички из село го гледаха — него, тънкия, висок керванджия, ником привел глава, с кротки като на сърна очи — и знаеше ли някой от какво балканско гняздо е пръпнал той, да е вцепенил криле тук, над равно Румане? Замахна, сви… само една песен остана, плахо да се прислушват в нея моми и момци по късни седенки.

Така докрай си с е сбъднаха бащините му думи; той на живота си още му беше предрекъл:

— Не се ли спреш, не пуснеш ли корени на едно място — ни ти ще познаеш нещо от света, нито пък някой тебе ще познае. Тъй да знаеш от мене. Човек е като дърво: дето е покарал издънка, там ще да си никне. Сърцевината и червей ще му подяжда, и хала ще му чупи клонете зиме, ама на пролет ще се развие, на лято да се счекне от плод. Не е той вятър стиховит, кога му скимне да повей — не е: дето го свара свари да легне, да стане…

Не искаше да слуша Бойко, дръпне се и нехайно отвръща: Като ми оставиш биволите!… Навред аз свои ще намеря и ще стъкна огнище. На него и през ум не минаваше от тези думи колко тежко става на стареца.

На негови ръце майка му сирак на година го остави; баща му го къпа сам, приспива до възглавницата си сам и от край време още все си по залита към него. Преди да затвори очи, искаше му се да го види и той влязъл в пътя.

Не беше пък крив и Бойко, кога сърце му го теглеше нататък към ширинето — като се понесе като жерав, ни синор, ни бряг да го спира. Каменистите чукари около село сякаш го отделяха от свят и от воля, тегнеха му и понякога като му се запуши душата, изкара биволи, тръгне и по месеци баща му го не виждаше. След смъртта на стареца той едвам до третини дотрая и оттогава като му ритна сърце от бащин дом и от братя…

Него ден — на бащините си третини — видя той до де лакомията може да заслепи и изюди хората: вече и най-близки да се не познаят.

Отструваха. По двора стояха още неразтребени дългите софри, някои от по-старите и не бяха си дояли още, като се изстъпа горе от чардака най-старата му буля да викна колкото й сила държеше. — Снахите разграбват на яма свекровата си покъщнина. — Една дръпнала котле, друга сито, трета пък впила ръце в котлето и ситото, тегли се и с двете и крещи. Изведнъж по крамолата стекоха се мъжете им и вместо всеки да дръпне жена си настрана, както стори най-големия им брат — поведоха се сами по женски ум. Скопчиха ръце, сблъскаха се, запринасяха едни през други кой каквото допипа и отмъкна.

Само най-големия, макар на него да беше оставена къщата и от покъщнината първи пай да му припадаше, той се бе дръпнал настрана и със скръстени ръце гледаше как всичко, що баща му и майка му и той са сбирали едно по едно през цял живот — сбирали и пастрили с таквази грижа! — в миг се разпиля, сякаш кърджалии минаха тук… Докато най-подир и на него му преля.

Сестра им — вдовица, — като не могла и два тануря да се вреди да вземе, слязла в обора, вързала телето с коланя си и без да се обади, рекла да го откара. Тъкмо отваряше вратника, зарна я брат й и хукна от чардака. Много вече бе му се набрало за всичко. Дръпна й от ръце коланя, тласна я през вратника, тя що не поора по очи. Пък като се извърна, да отвори уста да ревна срещу него и тя, кънна наоколо.

Тогази, от немай-къде, рече и Бойко да се вмеси.

— И ти ли пък! — задави го изведнъж брат му.