Петко Тодоров: Камъни

На един от широките софийски булеварди дремят приклекнали отсам-оттатък пред дюгените рошави евреи като камъни покрай бреговете на някоя река. Непрекъснато там гърмят празни каруци и коля с тежки товари скрибуцат. По обяд или надвечер, кога пуснат канцелариите, навалицата хване още повече да приижда, булеварда прелива и по тротоара минувачи едва силом си проправят път. Потоци хора спреварят се, махат с ръце и вървят — никой се не спира да погледне наклякалите евреи — Мари ли някой на камъните, заседнали по бреговете на реката? Камъни като всички камъни, кому е притрябвало да знае де са били и пребили… А не бързайте, позабавете само крачките си, когато поминете край тях, и огледайте веднъж поне тези пипонясти, облизани глави, с вглъбнати слепи очи и подстригани цалуфи, досущ прилични един на друг и сякаш всички съща пора. Тоз ударил гръб о стената, като че я подпира да се не събори, опрял рядка брада върху колената си, гледа със своите изгаснали очи. По-надолу онзи с лице, поръсено от дребни лунички, провесил едри кехлибарени броеници — вървящите го поблъскват, застъпват, — не помръдва и той. По челото на всекиго от тях скривени ред дълбоки бръчки, негли това са невнятни словеса, предаващи из рода в род от какъв далечен стар зид са изкъртени тези камъни, премятани през земи и години, и докарани тук да не помръднат вече от място.

Преди време — тогава булеварда беше тесен кривурлив сокак, целия еврейска чаршия. Отсам-оттатък се наредили ниски дървени дюкянчета, боядисани уж с разни шарила — слънцето ожулило шарилата и вапцало навред с една безцветна сивина. На месте по дървените кепенци на дюкенчетата се развяват пъстри боямби, плетени манастирски ръкавици с по един пръст и зелени забрадки и отдалече още зоват купувачи към себе си. На месте пък до прозорци лъщят нанизи от фурлини, пръстенчета, синци, дръмбои — покрай такъвзи прозорец не може да помине дете или ратакинче да се не спре да позяпа. И от едина до другия край мирише на евтини ливанта, на боядисани сапунчета, на пастърма, на чит — според дюкянчето, покрай което завиеш. Насред чаршията, там до една берберница, а джамлък от прозорец по-голям, са наредени безчет извадени гнили зъби и отгоре пак от зъби нагласени букви: „вадим без ох“.

През една студена кишава утрина, току-що вдигнати кепенците на дюкените, от мъгла не се е още съвсем развиделило. Отсам-оттатък на сокака евреите изнесли мангалчета. Тоз вее с метла над кюмюра да се разгаря, пъхти и около дългия му кожух само искри се мятат; насреща му онзи, разпалил кюмюра, грее месести ръце на синкаво-зеленикавите пламъци и чака да се покрият въглените с бяла пепел, за да внесе мангалчето вътре. Отгоре из мъглата се мярнаха заптиета, счу се глъч и тропот, по калдъръма прозвъня калъч — де що турци се случиха по пътя, урнаха прязглава нататък. Българите се спогледаха мълком, вдигнаха рамене, сякаш да прикрият глава между тях, и планинец, подранил дърва да докара, към пазар тръгнал старец, деца с книжки под мишци — до един се сцепениха на мястото си. През сред чаршията на дрипави дървени кола, окръжен с щикове, момък, блед като светец, возят на бесилка. След колата и заптиетата бързат тумба гаджали развели сини-зелени фереджи, и с присмехи и псувни сочат на роба, вдигнал глава срещу падишаха и диванът му. Отминаха… Планинеца се прекръсти и с подкосени крака поведе биволи; старецът се доближи до сврените край дюкянчетата деца и със задавен глас им пошепна: когато порастете и вий като него да станете! А оттатък стройна, хубава жена не можа да удържи сълзи, захлюпи глава в престилка и се затърси от плач… Само евреите не помръднаха от място. Както бяха приклекнали край мангалчетата си, един се ухлеби и подмигна на съседа си:

— Макавей…

Съседа завъртя бавно ръка, сякаш с кривач да черпи из въздуха: — Било и пребило…

Минаваха години. Ден след ден един на други идат на смяна, на еврейската чаршия само същите дървени дюкянчета и край тях същите облизани, пипонясти лица. Вечер по кепенци сбират боямбите, манастирските ръкавици и шалчетата, сутрина пак ги окачат. Все същите нанизи от фурлини, пръстенчета и дръмбои зяпат по прозорци децата на отиване и на връщане от училище. И тежката миризма от чит, от евтини ливанта и пастърма, щом зиме се малко попроветри, лете отново се вдряхва.

Но ето изневиделица гузно затихна наоколо, смърлушиха се турци и българи, не пристъпва вече никой да купи за две пари нещо.