Петко Тодоров - Една

Хлопот от звънци на стадо заглъхна татък в далнината като набожен звън на клепало, отвеян от вечерника. Стъмниха се към запад обкичени с цвят дървеса и сякаш се притаиха пред непритворените още двери на храма на денят, дето гаснеше сетнята зара. И Вечерта, сторила вече късата си молитва, смирено тръгна да затваря една по друга вратите. Затвори първом отсам в планинския пролом едните, след тях — другите оттатък, най-сетне сбра двете канати на средните и излека прихлупи и тях.

Смрачи се. Всичко, пръснато по полето, тръгна да се прибира. Далеко над дъбравите като лек облак се емна орляк гълъби. Ето отдолу бърза към шубърката и гъргорицата, морна, едвам си носи душата, а все пак по пътя видяла фандъче вълна и го не отминала. Донесе го, шибна се под храста, разперил гранки над гняздото й, и щом го настани, пак си намери работа да изскочи и да се защура навън.

Същинска грижовна стопанка! Цял ден са се бъхтали с гъргорикът из полето, едвам едина ще се откъсне от работа да донесе сламка в гняздото и пак ще бърза да настигне другия: доде е овреме да насмогнат. Сега тряба тя да обиколи край гняздото, да види и прегледа наоколо, да го причака пред храста, докато си дойде, и двама наедно да се приберат в гняздото. — Но къде остана той? Гъргорицата вече обиколи шубърката, прегледа и разцъфналите пред гняздото теменужки, а той се още бави и не прибира… Тя се поде, кацна на връх шубърката и загледа надолу в полето: птичките се бяха разпилели по гнездата си, татък към дъбравите бързаше закъснял гривек — кога над нея нечакано се обади глумлив глас: „Ку-ку!“ Какво от това?! — Загрижената къщовница вдигна плахо поглед към клонака, а кукувицата подхвръкна на сухата вейка и поде да я задява: — Ходила си цял ден — защо? Гняздо да свиеш, да има где да причакваш гъргорикът си! За какво ти е? Какво от това?!

— Какво — едва отдели поглед да й отвърне гъргорицата. — И ти ела, сестро — ела само! Ако искаш съседки ще сме. Свий наред с всички гняздо: те сами грижите ще ти кажат какво…

— Там долу — пресече я кукувицата — наред с тебе да се разклопам яйца да мътя? Пфу! — плювна тя и гордо вирна глава.

Отдавна тя бе познала свойта несретна орисия и вече за нищо нехаеше. Когато първи път се обади из дървесата, пъпки още трептяха нетърпеливо, по припеци злакове едва побиваха върх, навън от себе да излезе копнееше всичко. Като прокоба се оттекна гласът й над полето, сепнаха се птички и цветя, никой не знаеше какво да й отвърне. Доволна, че смутила първите пролетни мечти, заглуми се тя над радости и надежди отвисоко. Но скоро пак цялото поле се унесе в залиси: всеки ред се покри от цветя, екна от песни на работните птички всяка шубърка, и тя остана една-едничка да се лута, като че на място я не свърта. Не можеше да се суети като другите, ни грижата да им проумей. — Какво от туй?! — кукуваше от сутрин до вечер из дъбравите сама. — Да тръгна сламки да събирам? Само от свое гняздо да срещна пролетта! Да се вържа о една трънка, да отпусна криле — защо?…

Никой не можеше вече с нея да срещне приказка. Затуй и гъргорицата не рачи сега да й отвръща. Какво ще се наддумват двете! Отдолу разперил криле, се показа гъргорикът, изви над шубърката и кацна до нея. Дружно загугуцаха и двамата: забравиха и людски присмивки, труд и грижи. — Ха-ха, дотук им е всичко! — ги погледна отгоре кукувицата. Да си се съберат и двама, да си загугуцат в гняздото: какво ще му берат грижа за друго. Както всички — ще си снесат и те яйца, ще ги излупят — подире и техните гъргоричета ще хванат този ред, който върви от памтивека. Нито на едно ще мине някога през ум да се вдигне от гняздото си на възбог и да види колко още е широк божия свят околовръст… Ой, свойта волност и ширине за най-топлото гняздо не би променила! — Тя не помни родно гняздо, нито е видяла майчина грижа над себе, затуй людски завети не й тежат на вратът и от вятъра е по-волна…

Възмогната над суетни, занемарила всичко отдолу, тя вдигна пак глава и не забеляза дори кога кукувикът се беше отзовал насреща в клонака. Случайно от вятъра ли подвян насам или подмамен от жадена мечта да найде сърце и неговото да стопли, той заизнича мълком кукувицата отстрана. В леката си сива перушина, тук-там само отзад попъстрена с бели капки, тя бе и с тез еднички накити по-хубава и напета от всички разклопани пилци наокол… Закопня, трепна странника: не щастие ли му се усмихна в този край? Завареник, на мащеха, роден взор не е срещал досега — и той не посмеи да доближи до нея. А щом тя се извърна да го погледне, кукувикът наведе очи и не може да ги повдигне… Нима! Той се срами от нея! Кой е той? Отде е дошел, тя да го не види?… И без да му мисли повече, тя подхвръкна и сама го доближи.