Петко Тодоров - Райския ключар

Като вощеница, оставена сама да гасне, мъждукаше тя тая есен из къщи. Ката вечер, щом девойки нарамят кобилци към извора, виждаха я седнала на прага пред самото езеро, като да се вслушва в дремливия шепот на вълните. Мудно, сякаш насън, в тези вечери се редеше нейния живот в потъмнялата й памет. — С неволя и блъскане не позна тя младост, па не можа и на стари години да отдъхне. Мъж й я остави със седем деца, едно от друго по-дребни. Не си доеде, не си доспа докато ги отгледа… Най-големия й син, Петър, подрасте и тъкмо да си вземе хляб на ръката, кривна по чужбина — не можа да види от първенец помощ. Па като взеха да ги гонят, не сети мира да го крие и да му бере страха. Не й стигаше туй, ами и роднини, и съседи вървяха на кръчмата да й натякват всеки ден:

— Непрокопсан син си родила — думаха едни.

— Дошел свят да размирява, царство да обръща — коряха го други.

Невям да се отърве от погони и закани вдигна се той — без да й се обади, без да го види, — забягна далеч, да се не връща вече. Тогава уж да я оставят и нея, да й поолекне колко-годе бари… А то като напук, след него тръгнаха една по друга мълви: тоз чул, погнали ги тук с камъни, щели да го притрепят, онзи разправя: кърджии го срещнали еди-де, скитал се немил-недраг — докато в полунощ непознат пътник се отби на кръчмата и с грозна вест й прекоси сърцето. В далечна латинска земя царски хора хванали Петра и наред с всички му другари ги живи разпнали на кръст.

— Какво разбра от живота си той, като ни можа да се прибере, ни покой видя?… — въздъхваше тя, па отплеснеше поглед по тъмносинята шир на водите, набриждени от есенния вятър.

Завръщаха се от вода девойки, вечерни сенки никнеха покрай брега на езерото, горе откъм Ерусалим се протачаше керван катъри, а тя, унесена в размисли, като че забравяше да стане. И не един керванджия спира катърите си и се отбива да почине при нея на прага и тихом я раздумваше:

— Тия, които на живината му го гониха и клеха, виж, измряха и помен от тях не остана; а син ти светец прозваха тук и господ на небото ключовете от рая му дал…

— Дано барим на онзи свят смогне да се нареди и познае нещо… — отдъхваше тя.

И чак кога рибари с високо запретнати крачоли завият презглава дългите си мрежи и тръгнат към къщи, майката на Петра ставаше от прага, притваряше врати и се прибираше. Хладен дъжд заръми из нощта, вятъра като сляп просяк забута по прозорци и врати, тя се свие до огнището и с едно сал утешение топлеше сиротната си душа. Син й, като е на таквози място в рая, все и тя няма да остане непрегледана… Дори понякога, като се размисляше, думаше сама: да я вземе господ, да се прибере по-скоро при сина си…

Ала една зимна нощ, кога сети последния си час и смъртна хладина полази костеливите й ръце, домиляха й пак земни теглила, закръсти се, замоли се — да й продължи бог дните, поне Пасха да дочака. Дълго старицата трепера, отваря широко очи, гърчи се, мята се въз тази, въз онази страна — дано задържи душа в съсухрените си мощи. Не би — изтръпнаха ръце, помътиха се очи и… рано преди тъмни зори тя се озова пред райските врати.

Като манастирска ограда изправили се високи старинни стени, през тях и птичка да не прелети. Наоколо глухо, само някъде отвътре се чува сребърното бъбление на поток и тъне всред сенките и тишината на райските градини.

Тя се ослуша.

— Заспали дълбоко, ама да прощава: не мога изтърпя до разсъмване… Ще го събудя! — И се хвана за мандалото.

Хлопотя й едва прокънтя по ръждясалите порти и без да се оттекне, смъкна се и като че си остана там. Тя се спря — наоколо още по-глухо, извърна глава, без малко щу не падна на гръб — вишината на стените с око се не стига.

… Той пък не е людски, я! Син й е най-подир! Нека си развали един път съня за нея!… Как тя толкози пъти е разваляла своя за него — и малък когато беше, и когато подрасти…

И тя заудря с мандалото от все сила.

„Пъй че нетърпелив гост иде. Какво се е разхлопал! Сякаш не може да потрай малко“… Надигна се най-подир от одъра си свети Петър и както си беше в бозявото расо, затегна жълта петелка на яката и бос слезе да отваря.

— Кой се е наканил по това време? — запъхна ключ в портата той.

— Не се сърди, Петре! Аз съм, аз… Не ме ли познаваш? Майка ти!… — додаде запъхтяна отвън тя и се склони към портите.

— Ти ли си, майко? — просия лицето на светеца — тъй отколе не бе той чувал благ майчин глас! — Но изведнъж очите му потъмняха, сключиха се вежди, краищата на устата му се врязаха още по-дълбоко в рядката му брада. Макар и майка му да е… родната майка… Затуй го господ остави вардач на рая: ни родни, ни близки да знае!