Петко Тодоров - Касандра

Пада вечер. Под сянката на Ил настръхнаха пак срещу врагът високите стени. Смърлушиха се нататък в зеленината Приямови палати в трепетно очакване сетнята разправа с ахейците. Сам Приям, залутан из чертозите, оборил глава на гърди — когато вестник от бойното поле дотърча запъхтян и застана пред стария цар. — Свърши се! Паднали Ахил и Аякс, един от собствената си ръка, друг от ръката на Зевса, и залудо останали всички опитни насоки на Одисея, както и на Нестора мъдрия. Тази вечер троянците, щом изскочили из илионските врати и се втурнали към вражеския стан, на мястото, дето ахейците стануваха — димят в пламъци шатри и платната на последните кораби възвивали към Тенедос, татък зад буйните митри на острова. На брегът стърчи само една дървена грамада, прилична на кон, която кой знае какво значи. Едни искали да я внесат в града като трофей и поставят в Акропол, други, противни на това, настоявали да хвърлят в морето този непросен дар на данайците и с него да се заличи и сетния помен от тях в царството на Прияма…

Съкрушен от терзания, петдесет сина оплакал, само не можал да прежали Хектора, опора и защита на всички троянци, Приям вдигна старчески ръце да благодари боговете, че най-подир простряха свойта закрила над Троя и не оставиха челядта и старините му на поругание на враговете. Като видя мъжа си, стана — възрадвана от тази вест — и престарялата Хекуба, скочиха след нея на крака и всичките й дъщери, дори потъналата в безутешна скръб Андромаха. Зевс, пред стъпките на когото стоят два съсъда — едина с горест пълен, другия с отрада, — проля най-сетне щастие и над тях. След десетгодишни кървави борби първа радост озарява широкия Пергам и шумни веселия се оттйекнаха из чертозите му, първи път подир толкози изпитни!

Незасегнатата от тази обща радост, само една Приямова дъщеря, Касандра, мълком като сянка се отдели през колонадите, зави край тъмните кедри и бързо изчезна навън.

— И в радост, и скръб робът е пак роб. В нищо той не е господар. Радост ли получи, тряба да вдигне ръце да благодари, скръб ли му дойде, ще наведе глава покорно за милост… — загръщаше тя широкия си хитон, чевръсто пристъпвайки към градът, сякаш кудена от шумът и веселбите, що ечаха след нея в Пергам.

Но едва тя приближи градът, весели викове я оглушиха отдалеч. В буен пир се люлей и цяла Троя тази нощ. Потоци от хора се стичат по кръстопътища и мегдани. Навалени по прозорци и врати, троянки радостно се оглеждат, час по час назъртайки надолу към Илион.

— Идат, идат те, хероите, що прокудиха чак зад вълни хелеспонтски кървавия враг! — викат всички в един глас.

Сред тях старец наставяше:

— Идете, невести, идете в градините, още тази нощ най-крехките грани на дафинът и на миртът, най-благоуханните клонки откършете. Венци свийте за победителите, спасили живота и честта на Троя. За тях са цъфтели лаври и мирти в Приямова град.

Крадешком сал извила поглед към стареца, Касандра пак сви между навалицата и горчива усмивка разряза бледните й устни. Но сред общия метеж и тази усмивка, невидяна от никого, бързо се спотаи в сърцето й — там, де сълзи окъпват всяка горест, та кога тя се покаже след време на свят, блясъка на сълзите да заслепи всички и никой да я не познай…

Като заблудена тя се залута сама из тълпата и нийде я не свъртя. А веселбите се разгарят. Там се обаждат тръби, запремятаха се оттатък флейти и вихрен танц като да завъртява цяла Троя. Касандра едвам се промъква. И ей отдолу се показаха снажни воини — вдигнали горди погледи, пристъпват насам. Както морски вълни се втурват към високите гранити, за да се разбият и пак отново се възмогнат срещу тях, тълпите се отбиха във воините, стъписаха се, зашумяха и пак отново се втурнаха да ги обсипват с почести и цветя… С накипяла жажда за борба, в гърди с неизтощени сили се връщат храбрите троянци. Копията са скрити. Чак отзад отмахнати, мечовете се бият по бедрата. И прегръща наложницата си воин сега със замахът, с който може би е щял да върти меча на бранно поле.

— Вино, вино, хей! — реве един със запенени уста там.

— Троянци, туй не са жени, ни деца! — вика друг. Да не блъснат щитове и да обърнат гръб…

И подйемат се присмехи отвред.

Но сред туй общо опиянение Касандра озарява мощна промисъл. Божествено съзнание вълнува нейната гръд и страстен копнеж я влече към стъгдата. — „… Горко на победителя, който след като изтощи сили в пиршества и бой, пак ще превие врат над оралото, сред дребни грижи да влачи дните си…“