Петко Тодоров - Несретник

Отвън ръмеше и сякаш ромонът на дъжда да се слива с дремливия шепот на капналите листи. По раэкаляния път биволите едвам тътрузят колята, които хлопаха, клатейки се насам-нататък и керванджиите по тях се гушеха в дебелите си ямурлуци.

— В такова време твоя ветреник за царски палат заслужава… — озърна се в колата усмихнат дядо Благой, натъпка чубучка и взе да цъка огниво да я запали.

Бойко се извърна и като видя късата чубучка, замъждукала в полумрачината под чергилото — светлика и димът, който се зави из колата, сякаш му стоплиха сърцето, нещо забравено го съживи: — Видиш ли, на… като си отидеш в Загорье, да разправиш, че в тая лапавица аз съм ти дал подслон. Се едно бил си у мене на гости, видял си ми къщата. Кажи им, таквази къща като Бойковата няма друга по света — където ходи той и тя с него върви…

— В Загорье… — поклати глава стария керванджия, потегли пак чубучка, която озари почернялото му от вятъра лице, па току изведнъж обърна приказка: — Я си ела ти с нас да те заведем, Бойко. Какво ще се рееш тъй несретник по света. Да нямаш ни село, ни свои — и празник, и делник да срещаш самичък. Живот ли е то тъй вън-света, никой да те не познава и ти никого да не знаеш. Да няма нито кой да ти се радва, ни ти за кого да пожалиш. Било билото — върни се ти в село.

Сега захващат тъкмо сватби и сватоване. Най-хубавата мома, кажи ми, аз ще отида да ти поискам…

— Нали видиш, аз самичък се научих да си редя — що ми е мома, дядо Благое… — изкриви устни да се усмихна той и отби приказката на керванджията. Той като видя, че Бойко я обръща на смях, заклещи в уста чубучка и не рачи повече да му приказва за туй.

Тогава загореца не беше още сетил самост, не бе му опустяло пред очи и — в късна есен чак, привечер веднъж, той спомни пак думите на дядо Благоя.

— Думи прави бяха те! „Живот ли е то вън-света… Да няма нито кой да ти се радва, нито ти за кого да…“ Еднъж не ги е чувал той, ама едвам сега взе да проумява що казват, когато една неделя се клати самичък с празни кола по царския друм, не знае ни де да отиде, нито какво да прави.

Още не е захванало да се смръква, а друмът запустял. Като сухи мощи се проголили дървеса, щръкнали отсам-оттатък над вадолиците. По нивя са наболи като зелени игли зимнини, нататък вдигат фанара купчини тор, а по купчините ровят орляци пискливи врабчета.

Изкривил рамо да затеглил синджирите на биволите, Бойко мудно пристъпва въз припора нагоре и му се не ще да измъкне барим свирка от пояс, през нея толкоз дни е изпял.

Песен се пее не от празна душа… Сега от пръстя ли ще изсмучиш да надуеш свирка? — Пък и да надуеш сред тези посърнали поля, кой ще те чуе.

Като изкара биволите горе, керванджията за качи синджири на теглича и се качи в колата Макар вече да беше му омръзнало и под чергилото, пак често надвечер през тия дни той обичаше да присяда отпред и облегнал рамо въз едната каната, да припомня как едно време се е изправял пред прага на бащината си къща и до късно причакваше овцете да се приберат. — От пролетес не беше се връщал в Загорье, пък струваше му се, че от години… Но и пролетешното Загорье не беше то онуй, що знаеше той и по което спомняше сега, спуснал крака над процепа, побутвайки с остен биволите, които лениво поклащат опашки. — Де баща му, със старините си от сутрин до вечер край къщи да радей! Самичък синовете си нарежда, всеки го слуша и къщата му забила здраво колове всред село, който мине ще познае честта на стопанина й. — Крамоли съсипаха и ред, и почит там; осрамиха къщата му пред людски и свои… Сега братята му се сдобрили, най-големия прибрал и сестра му — дори заръки-поръки от всички по другите загорци керванджии: да се върне Бойко, искали да го видят и да си вземе пая от бащино.

— Що ми е! — Забравил беше той бащиния, откогато се зави край Стърмен, и нямаше да спомня за нея и сега, да не беше тая негова орис. Мисълта му го отплесна от свои и Загорье — пак потъмняха модри очи, пак се напънаха широки гърди и несдържа го на колата, скочи и сбута биволите по-скоро да вървят.

… Къде ще върви? — Над потъмнялото в мъгла равнище вече захваща да се смрачава, опустелия път се протегнал пряко равнището, край се не вижда. Ако нямаш работа, хвани го и върви: колко ти сила държи, върви и днес, и утре не можеш го извървя… Да беше и той в реда на хората, сега, вместо да не знае къде — щеше да завие край дивечката таме, дето се отбива тесния път — право на Стърмен.

— С Койка ли не си допадаха един друг, у тях ли не го срещаха като свой или дядо Добри не му отвори самичък врата! — Ама крив ли му е някой? Подире тъй ще вземат връх над него момците и той ще обикаля самичък окол село — да не смее да се доближи…