Петко Тодоров - Несретник

Не ще е затуляла Койкина майка дупките на кросното, кога е присновавала, затуй като отвориха уста да одумват Койка от нея вечер, няколко дена не ги затвориха. — От по-напред още всички знаеха Бойка и имали са го, и радваха му се като на свой. Издалеч само се зачуе свирката му, мало и голямо ще наизкача по вратници. Спират го, закачат го и във всяка къща му отварят врати да влезе. И никому нищо от туй. Пък Койка я е страх да надникне през плет да го види и пак — защото баща й първи го поканил в къщи — всички я гледаха изпод вежди, като че всеки бозна какво знаеше за нея… А като се отделиха след седенките да я доведе до тях — вече пред никого не можеше да се разправи.

Най-тръпнеше Койка, че тези приказки и одумки ще достигнат до ухото на дяда Добря, подире да не може да погледне в очи баща си. И тия дни всяка вечер, щом дядо Добри се прибере, Койка плахо надаваше ухо да чуе какво приказват с майка й, ту пък ником изглеждаше баща си: дали и той вече е дозел нещо.

Тя не се сещаше, че и дядо Добри е бил млад, отзел си е дял от младини и немареше той на хорски приказки. От толкози челяд един син и една дъщеря са им останали всичко и той, и баба Добровица трепереха над тях. По-миналата година задомиха сина си, който пролетес замина за чужбина, подмамен от големи печалби. Тази — ако излезе късмет, и Койка ще омъжат. Не са богати и имотни кой знай колко, но не се и лакомят на богатство. Нали са само син и дъщеря — има за тях, дори има и зет на привод да си доведат.

Загорецът допадаше на старите. Ни родът му знаеха те, нито откъде е, ала който веднъж бе срещнал кроткия Бойков поглед и чул свирката, що хортува вместо сърцето му — не му трябаше повече… И Дядо Добри, като срещна Бойка на връщане, самичък го повика да остане у тях, за жетва да помага.

Керванджията беше самичък останал… Другите, щом разтовариха гредите, и удариха пряко през Балкана, по-скоро да се върнат, че идеше вече работно време. Пък Бойко потегли право по пътя, извит между нивята нататък към Стърмен. Загарката вече грееше узряла по цялото поле, отсам-оттатък по пътя привеждаха овошките клоне, счекнати от плод, и спокойно ожидание лежеше навред, сякаш майката земя едвам удържа благодатта над хлебородните си бразди.

Полъхна вечерник, зашумяха нивите — керванджията току-що възвиваше край лъките към село, и някой му извика:

— Добра среща, Бойко.

Той извърна глава и по тясната пътека, която прекосяваше между високото гръсте, се показа насреща му Дядо Добри.

— Какво си ударил тъй самичък, мълком — де ти кервана? — го подзе Койкина баща и тръгна наспоред с него.

— Не можах да намеря кирия — смутолеви Бойко. — Другите си разотидоха — коситба е вече по нас.

— Ох — подйе дядо Добри, — ние покосихме, ами да видим жетва как ще изкараме. Не се върна син ми да ме отмени — пък тряба пипане, тичане… Я, ти като си сега парапет, да рачиш да останеш.

— Че…

— За десетина дена — поясни стареца. — По нас сега никому не можеш се примоли н’ам колко да дадеш.

— Като е за десетина дена, да остана — кимна керванджията и изведнъж мисълта му го отплесна. — Сега барим от зори до тъмна вечеря… Сам баща й го вика. Няма ни с полянци да се наддумва, ни някой ще го задява…

И на сутринта керван облаци едвам се подйе от източните вършини нанадолу, Бойко и всички дядови Добреви се изправиха на междата на нивата. Навред на тумби, на тумби се натлъчват румънки. Слънцето бавно върви по ясното небо, сякаш се помайва към тъмна вечеря, дано насмогнат само работни жетвари. И в слога под ударни ръце дружно зазвънтяват сърпове и паламарки; въз проголени стърнища лягат ръкойка след ръкойка, а по тях пристъпват замашни вързачи и вържат тежките снопи.

Наедно с всички жънат дядови Добреви. Тяхната нива не е голяма; тям стига един помощник. Баба Добревица, снаха й, Койка сръчно въртят сърпове, подир тях сбират ръкойките дядо Добри и Бойко, а настрана сладко е заспала унука в цедилка, свързана на сливата край синора. С божи благослов — тройно и четворно е дало зърното, хвърлено напролет в ровките бразди. Само Бойко пристъпва някак без сърце.

— Не спори, — кивна глава загореца.

— Хе, чакай де, кой ти каза, че не спори! — изсмя се дядо Добри. Не е то туй, като да сбуташ биволите, да забиеш на която страна искаш — я гледай!…

Бойко се извърна, погледна натръшканите по стърнището снопове, като че отсечени дънери, и пак се наведе да сбира ръкойките. Далеч отнякъде гласовита жетварка изви, по нея подйеха и други и проточената песен се оттйекна над полето —