Петко Тодоров - Несретник

— Стой си, стой си, Койке, той ще те намери.

— Да дойде и на нас да посвири — смръщи се настрана момък.

Две моми в един глас пръхнаха срещу нея: уж леля ти ще те жени и дето го е избрала тя, ей го е, тръгнал е да те задява…

И Койка преви крака пак да седне на мястото си, а момците взеха да шушукат и двама се отделиха към вратника.

Гласът на свирката се оттйекна из дворищата на селото и млъкна. Всички на харта наостриха уши и ником загледаха Койка. Татък зад плета, по пътя, се чуха леки стъпки, някой доближи до вратника и захлопа.

— Кой хлопа? — изправиха се скритите отвътре момци.

— Аз съм — обади се Бойко.

— Не те познавам. Кого търсиш?

— Никого. На харта ви и аз ида — смутолеви керванджията отвън.

— Чужди на нашта хар не щем!

— Отдето си дошел, там върви! — отрязаха му един през други момците отвътре.

— Бре, оставете загореца, какво ви прави човека… — обади се Койкина дружка, която беше събрала харта. Нека и той да дойде. Ще му дадем един варен мисир и ще ни посвири…

— Оставете го, какво искате от него… — се вмеси и Койка най-подир.

— То наша работа — повърнаха се при харта момците и никоя от момите не се нае страна на загореца да вземе. А той зави мълком и се запъти към колата си надолу. Няколко кучета се спогнаха след него и до край село лаеха подире му.

Но той и на тях не се извърна да махне с ръка дори.

— Белким ще взема на полянци да уйдисвам на ума, сега да се разправям с тях… — махна нехайно Бойко и като че го доядя сам на себе си, хвана да се одумва. — Хубаво цяло лято той си беше намерил кирия надолу, кой го караше да се връща насам! Тъй ще му се перчат и ще го и вземат на гавра пред момите. Пък и те моми ли са или Койка е помежду им бозна-що, кога едни поплювковци им съдят… Защо не послуша той полянския керван, да натовари с него овнешките кожи на каракачаните, чак до Одрин и Цариград свирката му щеше да се чуе. Като е тръгнал, бари да се знай… Какво пак възви към Стърмен, като че са го вързали към нещо тук…

Разсърди се керванджията този път и на селото, и на момците, па и на самата Койка и рано преди зори още дръпна синджирите на биволите и се запъти, да се не покаже вече насам.

В ядът си той забрави, че беше зарязал кервана и работата си да дойде да се оправи пред дяда Добря, защото беше му чоголно, дето се измъкна тъй, и всеки път, като си спомнеше за тази жетва, червеше се самичък. — Защо дядо Добри да го смята вън света и Койка да слуша одумки за него — мислеше си той. И стори нает да се върне, да му каже право — ай-такъвзи си е бил от малък, като се спре, стяга му се душата, не може!… Койкина баща не е човек неразбран, няма да му върже кусур, пък и да го посъди, да го погълчи — неговата дума е като бащинска… Разпрегнал биволи при реката, той беше се запътил към дядови Добреви, кога зарна оттатък у съседите събраната хар. — Може и тя да е там, му мина през ума и загореца рече да се отбие, да разбере по-напред от нея нещо.

Нали несрети всякога са носили загореца по света! Понесоха го и сега и не можеше вече нийде да се спре. Кога с кирия, кога пък само току тъй, да отиде някъде да напасе биволите, до късна есен той не остави път да го не изходи, село, край което да не е поминал. Не завърна само към Стърмен. И кога дори му се случеше път, той заобикаляше отдалеч, макар че все го теглеше нататък.

Така на път го свариха есенните мъгли. След мисиря полската работа е на привършване — с първа влага орачи угарисаха, и нивя, и ливади глъхнаха посърнали. Горняка проголи върхарите на дървесата, над полята завиха черни гарвани, ето захващат и проливни есенни дъждове. Потъмнели бърдата на Средня гора, дълги сиви мъгли се провлекли по тях, понякога от сутрин до вечер все ръми. Керванджията няма де да се подслони. Изви си самичък над канатите на колата няколко обръча, обтегна над тях една рогозка и се преви на завет под чергилото. Тук в колата, рече пък той, да нареди своя кът и постла чуловете на биволите, от една страна провеси торба със сечива, от друга с хляб, турна помежду им бъкела с вода — като на къща да замяза. И как му допадна на сърце тази наредба, как се радваше самичък като дете на покъщнината си.

— В колата лягам, в колата ставам и тук съм като дома! — викаше той на загорците керванджии, с които се връщаше веднъж от морето, дето бяха ходили да возят загарка и мисир.

— Дъжд-вятър, не искам да знам… Ела да се подслониш, дядо Благое, ела да видиш и най-скопосна булка може ли тъй угледно нареди…

— Чакай… — отърси пропит от мокрота ямурлук дядо Благой, качи се и преви крака сред колата му, а Бойко приседна между канатите отпред, да подканя биволите с остена.