Валентин Тодоров - Книгата

Той отпи от халбата. Бирата беше топла и с много пяна — жълтеникава, дупчеста и гъста — като похлупак от пемза. Намираше се в ресторант „Свежест“: огромно, усойно помещение с висок таван, от който висяха захабени, оплюти от мухите крила и бавно се размахваха, безсилни в лепкавата атмосфера, в борбата с кухненските миризми и киселия дъх на разлято вино. Той не си даваше сметка защо предпочита такива заведения, но беше факт, че ги предпочита. Може би защото самият приличаше на разграбен антикварен магазин, в който нощуват бездомни старци и котки, кой знае.

На масата, на която пиеше бира, освен него имаше и други празни халби, картонени чинийки със засъхнала хариса и недоядени парченца марлак, два препълнени пепелника и още четирима или петима посетители с мрачни физиономии. Тази маса беше в ъгъла. Сътрапезниците му седяха като на тръни, мълчаха и го гледаха със стъклени очи — прекалени особняци дори за пропаднали пияници или тъкачи. Дразнеха го. Но някак си не вървеше да си вдигне задника и да се премести на друга маса, в друг ъгъл. Затова си пиеше бирата, дъвчеше късче морски катран и се правеше, че не ги забелязва. В салона ехтяха гласове, кашлици и тропот на ашици. Раздрънкан джубокс раболепно се трудеше да надмогне врявата и подвикванията на келнерите, а около него мълчанието се беше съсирило и интензитетът бавно растеше.

Той всъщност се наричаше Нор.

— Извинявайте, господине, — съвсем неочаквано ябанджиите се решиха да влязат в преговори, — но много важно за вас, много ценно. Фотоснимки с прекомерна същност ще ви изложим. И никакви пари, ей така, за вас ще ги изложим. Желаете ли да погледнете за малко с подобаваща осторожност и дискретност, уважаеми господине? — попита онзи с мазната коса и пуловер от камилска вълна, но с такъв акцент, че значенията се разпознаваха по-скоро по движенията на ръцете.

Нор не обичаше да подхваща разговори с непознати, разни отрепки и южняци, но в случая май щеше да е по-добре — не му се влизаше в пререкания — и кимна в знак на съгласие; той умееше да преценява хората бързо.

Снимките бяха подадени под масата, но какво пък толкова — не бяха вероятните порнографски картички, а безобидни семейни фотографии: черно-бели, оръфани, банални и какво повече от недоумение. Дали от умората и жегата или всъщност от бирата, но паметта се блъскаше в меката, еластична ципа на забравата, неспособна да подскаже някоя разумна драматургична връзка, макар че имаше нещо тревожно познато в пожълтелите от времето едрозърнести лица. Човекът разбра чуждата резигнация, дръпна снимките от ръцете на Нор и почуквайки с черен нокът по тях, забъбри като кълвач:

— Това, господине, е Бианка, а ето я майка й. Този тук е на Бианка съпругът Август. Това съм аз, а този е брат й…

Най-после плацентата на уютната забрава е разкъсана, а навън беше болката, светлината и така познатият страх от допълнителни измерения, роден в среднощните предчувствия за някакъв друг, недостижим и в същото време опасно близък свят, който на места разнищва стенния килим на нашата действителност и в дупките пъха предмети, лица и спомени; някакъв друг небесен материк, за който подозираше и беше виждал може би, но толкова дълго продължиха изолацията, промиването на мозъци и спонтанното саморазпадане, че лъжа, истина и мит се бяха слели — петролни петна по повърхността на този сюрреалистичен колаж с размити очертания, наречен Иркала, нашият свят. След толкова време растителен живот, подобен на смърт, сега изведнъж при мисълта, че съществува и горен свят, небе и звезди, изплашени тръпки пробягваха по тънката му кожа — значи Акад все пак бе оцелял горе над повърхността или някъде дълбоко в хипоталамуса и тогава е ясно: петимата са дошли от там, и Бианка, боже мой, значи действително, ами да, даже брат й; а може би и писмо, писмо няма ли за мен, попита Нор, макар че не се надяваше излишно, защото бе възможно и да са дегизирани вражески агенти, проникнали в нашата мила Родина — „Не, не го взехме, твърде опасно е. Пък и не бяхме сигурни, че ще те срещнем“, — като нищо бе възможно, значи трябва да внимава човек.

Във вените му като на всеки иркалец беше впръскана ксенофобия. Той и те се гледаха изпитателно, пронизвани от радиоактивните лъчи на недоверието.

Отпи от бирата, а остатъка изсипа на пода — знак, че разговорът е приключил, — прибра си пакета цигари от масата и се надигна: време е да вървя.

— Покажете му Книгата — гласът на прошарения отляво, пръстите му, впити в ръката на Нор малко над лакътя.