Валентин Тодоров - Книгата

Той почти не усети кога нещо под краката му подаде, как залитна — не очакваше началото да е толкова хлъзгаво и стръмно — и хлътна, губейки равновесие, в гърлото на нов етап и нова неизвестност. Лицето му пламна от срам, но вече се возеше седнал върху транспортната лента в сумрачния, влажен и вибриращ хранопровод на свещения хамелеон Арак, който в момента го преглъщаше като глупава пеперуда надолу към сърцето на Хурсагкалама. Дали там го чакаше бялата роза с бодли, изцапани с кръвта на героя Гилгамеш, дали там го чакаха пуку и мику — барабанът и палката, за които се разказваше в легендата, — и дали там някъде, напред, имаше спасение и смисъл?

Безсмислени въпроси, естествено, докато се въртеше като капка пот по улеите от бръчки на добруджански жетвар, надолу и напред, към топлото езерце с хлорирана вода, където удари коляното си в камък или нeчия тежка челюст. Намираше се в началото на кошмарно коренище от коридори — бледи цеви, разнасящи гъстия като качамак поток от туристи към различните импулсни центрове в двете полукълба на Хълма, червеното и черното, символизиращи двете лица на народното съзнание — редът и вакханалията, официалните манифестации на преклонение и неуправляемите пролетни карнавали — и диалектичната връзка между тях някъде в центъра, лесният преход от черни меси, куклуксклановски сборища и линчуването на непокръстили се към строгата червена символика от конгреси и пленуми, свещената схоластика на Ордена на плешивите, които бълнуват, тълкуват и внедряват в живота ни кремъчните завети на четиримата прозорливи пророка и сладкоустите тезиси на нашия всеобщ баща, Патриархът. Нор преджапа плитката вода и тръгна по един от тунелите вляво. Блъскаше се в забързани, възбудени от иркалското кафе, смеещи се до сълзи чужденци, носещи задължителните жълти звезди и препаски. Върху повечето препаски пишеше т’ЬWH’с, така че човек можеше да се досети какви са главно веселите гости. Те циркулираха като еритроцити сред белите тела на местната творческа младеж в разклоняващите се коридори, които на места се разширяваха повече от тръби в планинската електроцентрала — тук чуждоземците обръщаха нагоре еднаквите си като желъди лица и с отворени уста зяпаха таваните, изографисани с ладии, риби, кентаври, близнаци, змейове, змеици в златни колесници, изумрудени очи на сфинксове, символи на слънца и планети, самолети, космически птици и други звездни знаци, които крият в себе си съдбата на всички богове и смъртни, но как да разпознаеш сред безкрайния таванопис полагащото ти се от Намтар късче от небесния дом, — а на други места се стесняваха, изтъняваха като капиляри и стигаха до молитвени ниши с икони на Всяващата страх, вакуумни кандила и четирите кафяви евангелия със светещи букви и истини — дотук пропълзяваха на колене само най-любопитните и най-ревностните; останалите се придържаха към означените на план-указателя галерии, които се разделяха и разбягваха в различни посоки, за да се срещнат и слеят някъде другаде също като криволичещи потоци в мочурлива равнина, линии върху длан или плетеница от кръвоносни съдове на гигантски хаотичен мозък, умопомрачителен лабиринт, сътворен не от нечий архитектурен гений, а от тинята в душите на хлъзгави и безлики министри, протократори, идеолози, бюрократи, артисти, магьосници, технократи, чиновници, клакьори, агитатори, контрольори и активисти — по-меки от миди, по-страхливи от пеперуди, по-лакоми от глисти, — така че цялото нещастие на Иркала неволно се бе отпечатало в гъбестата, вулканична структура на Хурсагкалама. Нор плуваше като съсирек в тълпата от досадни, кикотещи се като петли тормансианци, носеше се от зала към зала, от шупла към шупла, от неф към неф, в които имаше стрелбища, продавачи на пясъчен памук, клетки с ослепени родоотстъпници, боксови круши, флипери, прорицатели на светло бъдеще и ловки кукловоди, разиграващи познатата пиеска със съобразителния и верен на отечеството граничар Скарамуш, любимец на децата, и онзи клюнест доктор от халдейски произход, наричан ту Мицрам, ту Акаде, който след поредица от подлости и гнусни предателства биваше разобличен като враг на народа, Скарамуш получаваше орден „Родолюбие“ I степен от ръцете на самия полковник Берия, а зрителите пляскаха, надуваха дървени свирки, пукаха пликчета за скариди и отминаваха нататък.

Макар да гледаше да се придържа към лявата стена, имаше чувството, че отдавна се лута без посока като зашеметена в бързеите пъстърва — беше много трудно без водеща нишка, много трудно беше без Ариадна. Отначало смяташе да стигне до полусферата на всенародното веселие, където със сигурност щеше да се отърве от възможни и недопустими преследвачи. Но след толкова дълго топлинно блуждаене от кожата му се изцеди и последната капка увереност къде точно се намира. Хрумна му опасната мисъл, че всъщност полусферата на идеологията и пропагандата и полусферата на карнавала и народния фарс са напълно идентични и неразличими, че измамното им делене е още един от безбройните трикове на Огледалната слюнка Лъже-Уту. И какво чудно: къде е разликата между скандирането „Веч-на вяр-ност, веч-на вяр-ност!“ пред Президиума на Игигите или пък хипнотичното като прибой и дишане на мравояд „Ед-ра-тру! Го-ве-да!“ — основните девизи на Младежкия съюз на верността, в който членува цялото иркалско население, гласящи „Единство, равенство, труд!“ и „Горди, верни, дашни!“, макар че важно е не значението, а екстатичният ефект от прекрасните срички, намекващи за сила и заплаха, — къде е разликата между това и нечленоразделния възторжен рев на фанатите около ринговете с кал, когато пехливанът с обръснати вежди, кожени гетри и номер Х, номерът на нашия велик Патриарх Кудрам, тъпче върху гръдния кош на дръзналия да му се опълчи, а сега молещ за пощада, напикан евнух, носещ на всички пръсти пръстени с фалшиви скъпоценни камъни и номер VII, номерът на чуждоземското коварство, татуиран върху раменете и езика му; каква е разликата всъщност? Той вече не се стремеше към другото полукълбо — огледален образ, през който беше преминал без да усети и без да разбере като камък, падащ през мрачното съзнание на някой облак, — беше забравил, че трябва да се крие, да се разтвори като бучка сол в лятна локва с мътна вода, вече не искаше нищо друго, освен да излезе отново навън, далече от чудовищния лабиринт, навън от задушаващата клаустрофобия, навън от рефлективния свят на спящото подземно Слънце, навън под действителните копия лъчи на живия Шамаш, и дори и да го хванат и осъдят като някой е по-добре, отколкото да чезне в безликата тълпа като никой, като плуващ орган, като парче черен дроб на жертвено животно сред ято мляскащи се пирани, мислеше си в паника Нор — по-добре навън!