Валентин Тодоров - Книгата

Но Ариадна я нямаше. Нямаше я и върху черния пясък на плаж „Вярност“ в другия край на Ериду.

— Щърба баба Лешка през поле се метка, низ урва се друска, сурови говна хруска, сухи не остая, зъби си настая. Що е то? — провлачи захаросан като смокиня женски глас на префърцунен емесалски.

— Ясно какво — бодро отрапортува обигран мъжки тембър — новият модел комбайн „Хувава VI“, производство на шлосерите трудоармейци от завод „Седемте велики порти на Дуранки“, наследник на вековни традиции!

Ослепително халогенно избухване, синхронизирано с гръмотевицата на гонг, а после достолепното квичене на древнообредни зурли и остър лакът в ребрата:

— Ох!

— Гледай къде се навираш бе, бунак с бунак!

В кошарата трима отпускари, изпълнили дълга си пред Родината, се състезаваха кой пръв ще улови безкрилата птица скелер, подобна на едър папагал, прекомерно охранен петел или киви, а всъщност нещо съвсем различно — странно създание, донесено от ловци контрабандисти от радиоактивните пусти на северна Земуа, което сега с неподозирана пъргавина сновеше между краката на пръхтящите и пращящи от глупост юнаци.

— Давай, давай!

— Дръж мръсната гарга, па й скъсай главата!

— Хай-де Дра-го, дръж я!

— Амон! Амон от втори гарнизон!

И изведнъж гласът на Марио:

— Другари, тия само се преструват. Да ги изгоним и да пуснем други!

— Ууу!

— Прав е човекът!

И действително беше той, само на една ръка разстояние от мен, но с ехидна неаполитанска маска и затова сигурно не го бях забелязал.

— На това ли му викат трибой?

— Ей, дългият, я настрани, че пречиш тук!

— Марио, аз съм! — но тълпата ме изхвърли назад, аз бях чуждо тяло, а него го прегърна ревниво, притисна го до влажните от пот и слюнка решетки. Две парчета динена кора, подмятани от крайбрежните вълни с оголени венци.

— Хванаха я, оня мустакатият я хвана!

— Внимавай какви ги говориш, наоколо е пълно с уши.

— Какво?

Тогава видях и Ирена. Обърнала гръб на борбата в кошарата, се опитваше, макар че малко зависеше от нея, да се измъкне от блъсканицата, крясъците и нахалните ръце на тази чисто мъжка забава, наричана от народа „късмет на смет“, а в официалната програма на Хурсагкалама — „юнашки трибой“.

— Ирена, Ирена! Аз съм…

Дали и тя успя да ме види? Устните й казаха нещо, удавено в грохота на тълпата, устните й под черното домино.

— Аааа… — всеобщ вик на одобрение и лъскавият като калайдисан бакър Амон вдигна омазаната си със зелена скелерска кръв ръка и показа змийската глава на мутанта с разтворена човка, в която блестяха дребни диамантени зъби.

Публиката беше доволна, а Ирена разбра, че не я чувам и ми махна с чиста ръка, посочи ми южния връх на залата раковина.

— Май е време да тръгваме за тегленето на тиража.

— Тамариту, къде си, Тамариту?

— В името на Лугалбанда, не съм аз този, за който ме вземате!

— Оставете го, той нищо не е направил!

— Не се месете!

— Но той ми е брат…

— Веч-на вяр-ност, веч-на вяр-ност!

Ирена седеше на ниската пейка в молитвената ниша, загърната в любимото си жълто сари. Пръстите й си играеха с късичка плитка от коси на скорпионочовек, каквито иркалските жени носеха напоследък като гривни, огърлици или просто така.

— Добре, че… — това беше собственото ми пресъхнало гърло, а тя ми направи място да седна до нея.

Останах прав и получих круше в дясното рамо:

— Я, кой бил тук! Значи все пак се престраши да дойдеш. А аз мислех, че ще отидеш да се удавиш някъде в бира като всеки нормален мизантроп!

Това беше Марио. Въодушевен от юнашкия трибой, явно се опитваше да бъде майтапчия. Погледнах го с очи на замразена риба:

— Знаете ли, че мене ме търсят?

— Да бе, чухме. И тука споменаха името ти по високоговорителите.

Това е. Край. Диренето в широк мащаб вече е започнало. Всеки иркалец отлично знае какво значи това. Усетих как краката ми се подкосяват, но останах прав. Неочаквано лесно езикът ми се превъртя и произнесе:

— Аз убих човек, затова е всичко…

Марио се захили като тормансианец:

— Какви глупости дрънкаш? Май си прекалил с бирата повече, отколкото ти личи. Търсеха те за някаква справка според мен. Знаеш ли въобще какво представлява диренето на убиец?

— Знам. Но аз убих човек, истина ви казвам!

И им разказах — отначало трудно и мъчително през пресъхналото си гърло, но в края забързан и задъхан от страх, че точно отмереното ми от часовниците на Намтар време бъзвъзвратно изтича, — разказах им всичко: за странните сътрапезници в ресторант „Свежест“, пожълтелите снимки, разкъсаната ципа на забравата и Бианка, една чужда като синьо слънце Книга, ужаса да живееш под разграфено от бодлива тел небе, пастиша с кожа на болна игуана, сбиването, смазващата гравитация, акадеца, който пълзеше на четири крака като куче, озлоблението от толкова дълги години растителен живот, подобен на смърт, и лицето на Пиеро, разбито като стъклопис на пода, а после полицейските свирки, бягството, дворовете с дъх на девисил и сенчест мъх, страхливите очи на родоотстъпник и последната надежда за скритост, безкраен празник и мнима утеха в утробата на Хурсагкалама; разказах им това, което исках да ти разкажа на теб, за да не бъдеш твърде учудена в края на цялата тази история, разказах им всичко, което не можех повече да държа вътре, и защото теб те нямаше.