Валентин Тодоров - Книгата

— Тогава не е трябвало да влизаш тук, приятелю, защото вътре може и да си в безопасност, но рано или късно ще се наложи да излезеш. А има само един изход от Хълма на страната, достатъчно добре следен с камери и достатъчно тесен — казва Марио с насмешка и неприязън. Изглежда все още не му се вярваше — или пък не му пукаше, — че ще ме заловят, изтезават и разстрелят за измяна на Иркала; по-скоро това.

Ирена ми подаде черното си домино, за да се чувствам по-сляп и по-спокоен, а тълпата, която течеше в друга посока към нови забавления, вече беше изпразнила залата раковина. Бяхме останали само тримата и мъртвият скелер.

Тримата се придвижваха към североизточното крило, преодолявайки ескалатори и циклични ешерови стълбища, серпантини и гладки мьобиусови ленти, прозрачни пързалки и басейни с топъл изкуствен сняг, безмълвни зомбита билетопродавачи, безпрекословни забрани и хуритски народни песни, дресирани комодски дракони, влакчета със скелети и хора, игри на имитация, свещени холограми, двуглави кучета пазачи и стотици други разнопосочни същества, същества, същества. Накрая стигнаха.

— Тук ли? — попита Нор. Ирена кимна. Той влезе.

Слава богу вътре нямаше никой. Не му се щеше да го помислят за ексхибиционист и да слуша женски писъци. Това беше тоалетната „Чистота С/ХII“ на I ниво в североизточното крило, за която Ирена си беше спомнила, че е видяла прозорец, отворен навън. За Нор това беше последното премигване на надеждата да се измъкне навън от лепкавия търбух на синкретичния прабожествен хамелеон Арак — черноглавите го наричаха Тиамат, — навън, където щеше да има свободата сам да избере улицата на неизбежното. Той пристъпи напред покрай мътните огледала, запушените мивки и боядисаните в черно врати и протегна ръка към прозореца в дъното. Сърцето му изтръпна, зъбите го засърбяха, но бързо разбра: дори да беше човекът змия и да можеше да изпълзи през тесния процеп — трегерът пречеше да се отвори повече от една педя, — навън го чакаше висока бетонна стена и той разбра: значи вечно трябваше да остане тук вътре в Хурсагкалама и да тича като къртица из влажни тунели, като катерица в научен експеримент и като хлебарка в мрака да се радва, че е жив все пак.

Нещо, което не очакваше: Марио и Ирена го чакаха отпред. Може би Ирена беше настояла, а Марио гледаше другаде, явно не му се искаше да се забърква — по-късно щеше да си го признае. Тръгнаха обратно и мълчаха, заслушани в собствените си стъпки. Вървяха обратно натам, откъдето не бяха дошли.

— Стра-дри-не! Стра-дри-не!

— Това е истината!

— Стра-дри-не! — крещяха двадесетина бръснати глави с оранжеви роби и търсеха неверници. Придружаваха ги няколко галли от охраната на Храма с къси бели фустанели, зелени престилки, червени ленти над лактите и невинни кортици на кръста.

Новата повеля на МСВ беше младежта сама да очиства безродните космополити, програмистите, брейкърите, содомитите, непокръстилите се, морганистите и другите гнили клони от мощното си смучещо жизнени сокове от родната почва стъбло с устремени към светлото бъдеще розови пъпки. Галлите помагаха с гумени палки, ако някой бягаше от самокритиката и справедливия гняв на търсачите на истината. Галлите винаги служат на народа и народът винаги служи на галлите — галли и народ са едно цяло.

— Стра-дри-не! Къде е истината?

— Стра-дри-не!

Никой от тримата не се досещаше какво значи призивът на неистовите поборници — прекалено често се меняха лозунгите, прекалено много бяха търсачите на истината, — затова най-разумно беше да се дръпнат до стената и да сведат лица, а хунвейбините ги подминаха без да видят в тях опасност и разложение.

— Стра-дри-не!

Изведнъж Нор усети колко ужасно изморен е, колко е изхабен и без капка воля, останала във вените му. Подпрял гръб до стената, чиято влажна и хладна повърхност за секунди сякаш успя да изсмуче всичкия живот и страх от изтерзаното му тяло, той изведнъж ясно усети — макар и преди да беше чувал от вражески радиостанции, че радиоактивността в Хурсагкалама, а и по цялото крайбрежие, е опасно висока — какво значат тридесет рентгена в година, усети го като болка и ръжда в костите, като слабост, омекване и апатия и като вкус на синя тиня в устата. Стоеше, подпрял гръб до стената, с присвити колене, широко отворени очи — захвърли черното домино още преди да стигнат тоалетната „Чистота С/ХII“, — в които играеха разноцветни петна, и поглед, забит в нещо далечно, на много поприща път от люспестото туловище на Храма, далече зад границите на Иркала. Мина му чудната мисъл, че е подпрял гръб не върху хладния пенопласт на стената в коридора, водещ към предсърдието на Хълма, а върху живо същество — полугъба, полукорал — с нелепото име „хифрида“, и че всичко дотук е болезнен сън, изтъкан от чуждопланетно халюциногенно създание. Това състояние продължи секунди, но му се стори четири хиляди и седемстотин години, изтекли в обратна посока, докато от вцепенението не го изведе една суха малка длан — беше ръката на Ирена: