Валентин Тодоров - Пътуване до Акад

Вече съм преминал хълма, а слънцето се е издигнало прекалено и е угаснало зад плътната пелена от сиви облаци. Влизам в летището с тежкия сноп лук под мишница. Плъзгащата се врата се затваря зад мен и като че ли ми отрязва пътя назад. Залата е огромна, пълна със стотици хора, повечето селяни. Неволно съм се приближил до някакво гише. Служителката е с брадавица под лявото око, гласът й ме стряска:

— За къде?

— А?…

— За къде ще пътувате, ви питам?

За малко да ми се изплъзне от устата „за Акад“, но бързо съобразявам и казвам:

— За Кеш — без да съобразя, чe вече пътят ми назад е действително отрязан.

Служителката ми подава формулярите, отпечатани на груба амбалажна хартия, които трябва да попълня. Дръпвам се настрани, намирам мастилница и перо и започвам да нанасям нужните данни автоматично, без да се замислям, както всеки иркалец го прави хиляди пъти в своя изпълнен с проверки и показания живот. Когато стигам до графата „Цел на пътуването“, спирам за миг и се оглеждам в едно от многото огледала по стените. Виждам се в старомодния сив костюм с маншети и снопа лук, подпрян до краката ми, и си задавам въпроса дали бих могъл да заблудя някого с този нелеп маскарад. Но вече е късно за колебания — ако се откажа сега и тръгна към изхода, ще бъда много по-подозрителен. Въздъхвам и декларирам: „С цел продажба на селскостопански продукт“. Перото ужасно дращи по жилестата хартия — нокът на котка, ударена с камък.

Служителката бавно и подозрително изучава формулярите, накрая изръмжава:

— С колко валутни единици разполагате?

Кой знае какво ме накара да отговоря:

— С трийсет — макар че нямам и пукнат мит, нали дойдох „просто да проверя и веднага се връщам“.

Тя вече е записала „ХХХ“ с властния си почерк, а аз се изпотявам при мисълта какво ще стане, когато при проверката се разбере, че съм излъгал. Вървя като обречен на смърт към стаята за обискиране, но колкото и бавно да тътря крака и да се прегърбвам под тежестта на снопа лук, знам, че все някога ще стигна и ще стана жертва на собствената си непредвидливост.

Изведнъж до мен се приближава елегантен господин с кафяв костюм, късо подстригана, прошарена коса, модни мокасини и дипломатическо куфарче в ръка, който се навежда, просъсква нежно в ухото ми: „Глупак!“ и успява да набута нещо в джоба ми, а после веднага се изгубва из многоезичната тълпа.

Това беше баща ми.

Бъркам си в джоба и напипвам три монети. По формата безпогрешно разпознавам, че всяка е от по десет мита. Такъв е баща ми — винаги ми помага, когато знае, че върша нещо непозволено, за да имам възможност да сгреша докрай и да изтърпя най-тежкото наказание; такъв е баща ми. Сигурно пак заминава на някой международен конгрес на ихтиолозите в Мелуха. „Благодаря ти, татко“, прошепвам аз и забързвам крачка. Вече няма и формална причина да се колебая, а времето тече. Остава половин единичен час до излитането на самолета.

След обискирането съм пред последната стъклена врата. Оттук нататък е бетонната писта, по която пъплят вретеновидните туловища на джъмбоджетите. Веднага виждам този, който е за Акад или по-точно за Кеш, както трябва да се пише в документите. Той е най-близо, на някакви си трийсет гара и ясно се разчита синият надпис „Анзу“ над крилото, но по стълбата все още никой не се качва, а може би, което е по-лошото, всички са се качили. Мъча се да разблъскам многоглавата тълпа — главно селяни и пакистански семейства, натоварени с бохчи и изкорубени куфари, обградени от кордон полицаи с черни кожени дрехи, черни шлемове и лица, скрити под непробиваеми и непроницаеми маски, които с палки насочват множеството към двете автобусчета, вече претъпкани догоре, и не допускат някой да тръгне по пистата. Блъскам се, псувам, обхванат от общата истерия, и искам да разкъсам кордона и да стигна като Йона до кита.

Зад една от маските прозвучава топъл, познат глас: „Няма смисъл, братле. Свършени сте. Всички сте свършени“ и почти в същия миг ръката в черна ръкавица стоварва палката по гърба ми, сякаш за да потвърди. Увисвам като капка, притиснат между телата, не толкова от болка, колкото от изненада.

Това беше Румбата, познах гласа му, макар от три години да не го бях чувал, откакто го изпратиха в трудов лагер. Но оттогава явно е постигнал доста, оттогава явно е напреднал — охрана на летището, не е шега работа. Радвам се за него, макар че ме удари, макар че каза: „Свършени сте“.

Изведнъж бентът е разкъсан и като сляпо стадо се понасяме напред без никой да знае всъщност накъде. А и накъде ли, накъде, когато полицаите, между които е и Румбата, умело се пренареждат и пречат на обезумялата тълпа да се насочи към стълбата на чакащия самолет за Акад.