Валентин Тодоров - Пътуване до Акад

— Като заличат спомена за нас в Акад. Жрицата на черните Ерешкигал със сигурност знае как да го постигне — той е допушил вече последната си цигара. — А като си представя, че можеше да не се стига дотук, ако не се бяхме хванали като глупави южняци, ако по-рано се бяхме замислили защо никой иркалец не е останал там, никой…

— Може би все пак се дължи на носталгията — казвам аз, но думите ми са заглушени от тропота на десетки крака по ламаринения покрив.

Всички прозорци са отворени откъм летището и от тях като от срязани артерии се изсипват изплашени същества, сякаш този покрив е мрежата, към която е бил насочван от умели рибарски ръце обилният пасаж от объркани мерута, зеленки и сребристи ригове. Елегантни мъже с шлифери и меки шапки, сурови планинци с издълбани от бръчки лица, южняци с кръгли очи и кожени елеци, тъмнокожи синове на Мелуха с вълнени палта и сандали, пакистанци от Маган с фесове, бохчи и деца и нубийци с празни ръце, старици с пазарски торби и модерни жени с разноцветни коси скачат, падат, стават, блъскат се, тичат към нас в центъра на покрива като към спасители, хлъзгат се по вълнообразната ламарина, падат, стават, тъпчат се, докато накрая всички стоим в центъра, притиснати един до друг: хитони, кимона, костюми, голи рамене, изплашени тела, говорещи и нищо неказващи уста, мустаци и бръснати глави, татуировки, вратовръзки и потоци страх, страх, страх. Прозорците горе се захлопват и ни отрязват от света, от Акад, от Иркала, от летището. Зад тях като около арена в римски цирк стоят разкрачени и черни демоните на Ерешкигал с черни шлемове, безлики. Мисля си, че може би и Румбата е сред тях. Мисля си за човека зад кофите.

В ръката ми се вкопчва измръзнала ръка, а след нея между обградилите ме се появява жена ми — задъхана, разчорлена, изгубила е якето, само по зелена рокля.

— Добре, че те открих. Такава блъсканица, какъв ужас!

Прегръщам я, галя е по косата:

— Не трябваше да идваш. След малко тук ще се случи нещо лошо.

— Нищо, не ме е страх. Нали сме заедно.

Галя я по косата, притискам я към себе си, да я предпазя от останалите:

— Не трябваше да оставяш Шамси сам.

— Не се безпокой, майка ми ще се погрижи за него.

На ръката й над лакътя има драскотина. Става ми жал.

— Започва се — казва Иаков.

Виждам, че е напълно спокоен и държи на ръце едно дете, заспало от умора, независимо то големия шум и суматоха, което ми напомня Шамси.

— Започва се — повтаря Иаков.

Отначало не схващам за какво говори, но после забелязвам как по края на покрива снегът отстъпва с белотата си към жалката ни група в центъра. По края ламарината се е зачервила, а падащите снежинки не достигат до нея.

— Започва се, а аз все още се питам защо никой иркалец не е останал там, разбираш ли, никой — казва тихо Иаков, вперил поглед в далечината, а в очите му се чете мъдра тъга и възвишена тържественост, характерни за евреите в такива мигове.

Знам, че греши, като мисли, че никой, но е късно да го разубеждавам. Късно е да му разказвам за Бианка и брат й. Яд ме е, че не научих повече за брат й.

Снегът безропотно отстъпва.

Вече не си мисля за котката, която обикаляше около пилона като ударена с камък, и за човека зад кофите, нито за южняка с тежкия сноп лук.

Мисля си за хората в центъра на ламаринения покрив. И сякаш неусетно започвам да се издигам нагоре и все по-нагоре и ги виждам как стават все по-дребни и по-дребни върху ламаринения покрив с топящия се сняг около тях — отначало като шарени кукли, после като коледни курабийки и накрая като мравки. Чак тогава излиза червеният надпис: „НОСТАЛГИЯ, режисьор Нор Урнаму“ и чак тогава чувам, че ридая безутешно в мрака.

IX.1986

© 1986 Валентин Тодоров

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/880)

Последна редакция: 2006-08-06 15:30:53