Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

— Много съм разочарован, другари — започна Христов, заместник на Дебелия, новият Пентхаус, който всъщност беше много по-дебел от предшественика си. — Навремето се казваше: „Натискат ме от Москва.“, сега, срам не срам, ме натискат от Виена. Изхарчихме луди партийни пари да разкараме тия посрани демократи от властта, а те не само че не искат да падат, а напротив, гаврят се с нашите комсомолски лигльовци. „Завесата“ е бясна!

„Завеса“ беше задграничната централа на бившето ЦК на БКП начело с Огнян Дойнов. Медиите дълги години раздуваха фалшив конфликт между него и Андрей Луканов, но след убийството на основателя на „Пентхаус“ стана ясно, че всъщност те са били кукловоди в общ спектакъл, абсолютно недостъпен за овчата сива маса комунисти.

— Оказа се, че нямаме кадърни кадри, шефе — обади се Стефан Марчев. — Трети опит правим да създадем надежден екип — Кур! Провал след провал, да му ебеш майката. Понякога се чудя откъде се пръкнаха тия некадърници.

— Ние ги създадохме! — каза троснато Найденов. — Селяндурчета, отрасли с качамак и цвик, пращат ли се в езикови гимназии? После в институти за международни отношения… няма значение дали в Московския, или някъде другаде по света.

— Нали са деца на наши хора — иронично подхвърли Марчев.

Найденов скочи. Наближаваше седемдесетте, но беше жизнен и подвижен. Тези, които го познаваха отблизо, знаеха също, че е изключително умен и два пъти толкова безскрупулен.

— Природа отдихает, колега, както се изразяват братушките. Качествата в една фамилия обикновено се проявяват през поколение. Някой да е чул нещо за синовете на Чърчил, Де Гол, Аденауер? Не, нали? Няма и да чуете, да не говорим за психопатите, които произведоха нашите вождове Сталин, Чаушеско… Няма защо да ходим на екскурзия из историята, достатъчно е да си припомним за неадекватната Людмила и дебилния Владимир Живкови.

— Няма смисъл да повтаряме неща, които всички знаем — Кротко се обади Пентхаус. — Събрал съм ви да хапнем едно агне, не е красиво да оставяме жените да ни чакат цяла вечер. Искам да ви подхвърля една идея и утре, Илинден по стар стил, да се съберем и да я обсъдим. Вкратце — трябва да съберем десетина млади офицери, най-високия чин капитан, да ги купим, да ги обучим и след една година да им поверим управлението на страната под ръководството на „Пентхаус“, Развира се.

Участниците в тайното заседание се смълчаха.

— Преврат? — попита Евтимов след известно време.

— Не, опазил ме Бог — ухили се Христов. — Бунт на капитаните! Нещо като революцията на карамфилите в Португалия. Младите офицери само ще оглавят народното недоволство, което ние ще изфабрикуваме.

Пентхаус се изправи.

— Преспете с тази мисъл, колеги. Утре ще ви кажа повече, ще ви покажа и досиетата на офицерите, които съм избрал. Ще обсъдим заедно кандидатурите им. А сега — на масата, агънцето ни чака!

Никой не е престъпник до доказване на обратното, но у всеки човек дреме по един див Звяр, който, разбуди ли се, мигновено го превръща в престъпник в очите на правосъдието.

Но има и друга гледна точка — тази на личността, а тя винаги е в разрез с така нареченото гражданско общество.

Проданов беше опитал да прави любов с жена си. Отново провал… шести ли, седми ли, не помнеше вече. Помнеше обаче конфузията, с която ставаха от леглото, а това го озлобяваше. Господи, как го озлобяваше! Превръщаше го в стар, проскубан Звяр и тежко на оня дивеч, който минеше пред очите му.

— Тръгвам, Поли — провикна се той от вратата.

— Чао — сухо каза жена му, без да се показва от спалнята.

Пред вилата го чакаше служебното „Ауди“ и охраната. Продан взе GSM-а си от адютанта.

— Търсил ли ме е някой?

— Не, шефе.

— Добре, карайте към министерството.

Щом седна в колата, ежедневието го пое. Какво имаше да върши в този огнен ден, който в осем сутринта наближаваше трийсет градуса? Какво ли не, по дяволите! След доклада при министъра в девет го чакаха дванайсет, коя от коя по-неприятни, срещи, но първата и най-противната беше с онзи американо-италиански позьор Джон Алберти, а за нея трябваше да бъде добре подготвен.

Министър Бонев отсъстваше, генерал Божидар Попов прие рапортите и шефовете на отдели се отправиха към кабинетите си. Беше девет и половина, когато директният. му телефон иззвъня. Обаждаше се един от най-способните му сътрудници — куц, гърбав, стар ерген, но гений на радиоконспирацията.

— Шефе, зает ли си?