Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

— Искаш ли аз да ги намеря?

Габи кимна отново и остави сълзите спокойно да се стичат от очите й. Генерал Кирилов я целуна и излезе.

Генерал Петър Кирилов беше типичен макаренковски възпитаник. Нито се казваше Петър, нито Кирилов, но някой от възпитателите в приюта го беше кръстил така и това име му остана за цял живот. Петър Кирилов беше пълен сирак и се беше заклел, че ако един ден, дай Боже, създаде дом, да бъде като орел над сигурността и спокойствието му.

Ожени се за красива и кротка жена, роди им се момиче, но най-същественият човек в живота му се оказа тъст му. Стар болшевик, един от създателите на Държавна сигурност, той го прие като роден син, изпрати го да следва в Москва, лично му връчи първото офицерско звание и го назначи в своята супер елитна служба „Разузнаване“, добила гражданственост като Първо главно управление на ДС. Покрай покойния си тъст Петър Кирилов растеше бързо, стана член на компартията и напълно искрено възприе идеите й. Всичко вървеше нормално до появата на гнусния предател Горбачов… и неговият свят се срути. Петър мислеше, че хората в България — с малки изключения — живеят спокойно и щастливо, затова толкова го ужасиха озверелите улични тълпи, които крещяха „Червени боклуци!“, „Смърт на комунизма!“ и така на-татък. Откъде се беше взела тази омраза, къде бяха сбъркали? Или самата система беше сгрешена?

Петър Кирилов живееше девета година с тези въпроси, притихнал и пасивен, а той не беше свикнал да бъде нито едното, нито другото. Мразеше демокрацията във вида, в който новият политически елит я Развираше. Цял живот беше работил против НАТО, сега влизането в Североатлантическия пакт се оказваше един от приоритетите на демократите. Не! Баста! Майната им, Петър Кирилов нямаше нищо общо с това, но имаше любима дъщеря, която може би се беше забъркала в опасни игри, а той имаше все още достатъчно връзки, за да бди над сигурността й.

Беше три и половина сутринта, когато телефонът иззвъня. Никой не безпокоеше никого в такъв час, ако не беше спешно. Кирилов скочи и отиде в хола.

— Да.

— Сирак, аз съм. Позна ли ме по гласа.

— Развира се.

— Ние не търсим кой да е, а синовете на Козела. Знаеш ли тази незначителна подробност? — горчив смях насреща.

— Не — изумен каза Кирилов и седна несъзнателно на най-близкия стол. — Това усложнява нещата неимоверно много.

— Така е, Сирак — неприкрита ирония. — Някои колеги биха се изразили „прави ги невъзможни“. Мълчаха няколко секунди.

— Бързай, Сирак! След половин минута ще ми закачат „щепсела“.

— Искам среща с Козела.

— А с Бил Клинтън?

— Сериозно ти говоря. Ние сме бивши колеги, ветерани… и ако такова понятие съществува в природата — стари приятели.

Отново мълчание.

— Имам една идея, Сирак. Ще видим дали ще заработи. Ще се чуем скоро… И линията прекъсна.

След триседмично мълчание мобифонът на Козела се обади. Момчетата настръхнаха.

— Кой може да бъде? — изкрещя сънли вият Асен.

— Спокойно, храбреци. Това е едно ченге от Интерпол — включи апарата. — Кажи, Хакел.

— Ти само с мен ли поддържаш връзка? — изненадан попита швейцарецът.

— Засега да. Казвай какво има?

— Вие провалихте една перфектна акция…

Козела го прекъсна:

— И вие се провалихте пред Сталинград, но не ти държа сметка, нали?

— Аз съм швейцарец, Козел.

— Не, ти си германецът Ханс Ото Хакелман, син на СС полковник Хакелман, личен адютант на Ернст Калтенбрунер.

Последва кратко мълчание.

— Собствено разузнаване ли имаш, Козел?

— Нещо подобно. Казвай сега какво има.

— Нашите служби търсят синовете ти.

— Не точно твоите, Хакел.

— Икономическата служба, не Интерпол. Те са най-старателните ловци на хора, Козел. Десет процента от плячката остава за тях.

— Знам, Хакел. Какво предлагаш? Да взема десет процента за главите на синовете си?

— Не, за Бога… но все пак, знаеш ли къде са?

— Не.

— Виж, Козел, преди да минем на нашата работа, искам да ти дам един безплатен съвет. Ако момчетата върнат парите, ще вложа целия си авторитет да минат по най-леката процедура.

Козела се разсмя искрено.

— И коя е тя, Хакел? От пет до петнайсет години в Сейнт Куентин?

— Съвсем без наказание не може да мине и ти го знаеш много добре.

— Точно за това ти се чудя на акъла. Аз съм баща, Хакел.

— И аз, Козел… Развирам те. Забрави. Но не забравяй, че си на оперативна служба при нас.

Козела се ядоса.