Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

— Дотогава няма да се виждате?

— Ще се видим — тихо каза Габи. — Вдругиден летя за Амстердам… Той ще дойде там.

— Добре — Иван взе каската. — Кажи му, че съм те ебал в гъза! — каза той и излезе тихо. Колкото по-малко съкооператори ги познаваха, толкова по-добре и за братята.

— Продане, спиш ли?

— Не.

— Къде са момчетата?

— Не знам, Поли… честна дума, не знам.

Легнала по гръб в полутъмната спалня, придърпала завивката до брадата си, Поли гледаше някакво телевизионно предаване, но старото ченге отдавна беше забелязало, че нито вижда сменящите се картинки, нито духом присъства в леглото му.

— Какво ще стане с децата, Проди?

— Не искай от мен да те лъжа… ще ги арестуват рано или късно. Колкото по-рано, толкова по-добре за тях. Поли затвори очи.

— Ще ги осъдят ли?

— Да. Ще лежат дълго. Ако ги заловят, преди да изхарчат парите — между пет и седем години, ако се закучи процедурата — между петнайсет и двайсет.

— Но те са деца — изхлипа ужасената Поли. Продан прекара пръсти през косата й.

— Не са. Деветдесет на сто от престъпниците са на тяхната възраст, скъпа.

От очите й рукнаха сълзи.

— А ако открият баща си?! Поли.

— Тогава и римският папа не може да им помогне.

Козела направи двайсет лицеви опори, двайсет стомашни преси, плувна в пот и влезе в банята. Раните му зарастваха, но отвратителните белези щяха да останат за цял живот. Освежен, с мокра коса, бос и гол, Козела се върна в хола и през пердето се загледа навън. Мравуняк. Беше Великден и като че ли целият град беше по улиците.

Козела се облече, сложи слънчеви очила и излезе. Извървя цялата „Веслец“ с ръце в джобовете. Крачеше бавно, привидно спокоен и най-лошото — невъоръжен.

Големият бандит, бившето ченге и окаян грешник Козела отиваше на църква.

Братя Гузман ровеха из София като къртици. Квартал по квартал, улица по улица. Господи, колко е мръсна и грозна София!, мислеше Луис-Асен. Майка им да еба на тия дупки. Трябваше да наемем хеликоптери!, Хуан-Иван. Градът беше огромен, но малко по малко се приближаваха към централната му част. След като „пребъркаха“ вилните зони и панелните коптори, започнаха да влизат в квартали, които познаваха и не ги депресираха толкова, колкото „Обеля“, „Дружба“ или „Люлин“.

Вечер се връщаха грохнали от умора. Габи беше на полет. Хапваха на крак, взимаха по един душ и заспиваха мъртвешки. Почти не си говореха.

Беше първият ден на Великден, неделя, и все още почивен ден, когато Асен, премалял от умора и глад, реши да хапне кюфтета с бира и тръгна да търси бирария. Обиколи центъра, намери „Бира-скара“ от стар тип — точно това, което търсеше. Влезе, поръча три кюфтета с картофи и лютеница, халба бира и като му ги сервираха на шубера — бирарията беше на самообслужване — тръгна да търси свободна маса — намери, настани се и предчувствайки удоволствието (това беше любимата му храна от детството) разкърши схванатия си врат с вилицата в ръка… и се вцепени. От ъгъла се подаваше тяхното БМВ. Заряза всичко и излезе. Огледа внимателно колата. Нямаше съмнение — същите седалки, удара в задната броня… Да, беше открил баща им. Огледа ауспуха. Беше черен… Колата не беше карана отдавна. Баща им лежеше болен някъде наблизо.

Поли веднага позна Габриела Петрова Кирилова.

— Това е момичето — шокирана каза тя. — Откъде имаш тези снимки?

— Аз съм генерал от МВР — каза Продан и без повече обяснения излезе.

След десет минути „бръснещ полет“ със служебното си „Ауди“ той спря пред администрацията на „Аерогара София“. Нямаше го нито директорът, нито заместниците му. Работи ли някой в тази държава, мама му стара! Ръмжащ от вътрешен яд, той влезе в служба „Личен състав“. Посрещна го младо русоляво миньонче с кафе в ръцете и цигара в уста. Лицето й веднага замръзна в маската на крайна досада.

— От три до три и петнайсет сме в служебна почивка — каза, готвейки се да му обърне гръб.

— Аз съм от МВР — кротко каза Проданов, показа служебната си карта от разстояние и седна. — Ела тук, малката, и ми отговаряй на въпросите. Ако ме излъжеш, сърди се на себе си.

Мария, така се казваше служителката, се подчини неохотно, но продължи да си пие кафето и да пуши цигарата… Проданов извади снимката от вътрешния си джоб.

— Познаваш ли тази жена?

— Естествено. Габи. Габриела. От пет-шест години е стюардеса при нас.

— Нещо повече. Трите имена, адрес, семейно положение.