Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

Франкфурт? Дали там, или на някое друго летище се беше запознала със синовете на Козела, беше без всякакво значение, но щом момчетата бяха на летище, значи летяха за някъде, най-вероятно за София. Да, Иван и Асен Милетиеви — задължително с фалшиви самоличности — бяха тук и издирваха баща си. Ако Козела беше мъртъв, щяха да изчезнат по най-бързия начин, но Поли им беше изпратила хабер, че е жив и усилено се укрива след атентата срещу Генерала, а може би е и тежко ранен и бере душа в някоя тайна квартира.

За жалост, беше Велика събота, утре — Великден, и Проданов беше с почти вързани ръце до края на празниците. Можеше обаче да предприеме два хода и той пристъпи незабавно към действия. Поиска да му донесат снимки и документи на всички Юлии, които се водят на щат в авиацията и подкара към кафенето, където Поли се беше съвземала след шока от срещата си с Юлия. Беше затворено. На вратата имаше табела: „Заповядайте след празниците“. Великден! Разпита последните продавачи по сергиите. Никой не знаеше как се казва собственикът на кафенето, още по-малко къде живее.

Продан се прибра и зачака. След час, час и половина му донесоха папките на трите Юлии, свързани с авиацията. Поли беше категорична. Нейната Юлия не беше сред разпръснатите на масата снимки.

През нощта Продан поиска снимки и досиетата на всички стюардеси.

— Откъде започваме? — попита Асен, надвесен над картата на София.

Иван прокара една линия от Бояна до Кремиковци и го погледна зло.

— Избери твоята половина.

— Източната — наслука каза Асен.

— Добре. Имаш я. Тръгвай!

— А ти?

— Аз ще спя един час… Главата ми се цепи от шибаната ти ракия.

— Ти я купи — ехидно възрази Асен.

— Все едно. Тръгвай! Аз ще спя…

Асен го прекъсна:

— С Габи, нали? Един ден ще си поговорим по този въпрос, брат ми — грабна каската, тресна вратата и излезе.

Няколко минути по-късно Габи излезе от банята с черно боди, боса и разтреперена.

— Ще ме любиш ли, парагваецо — глухо, примряла за хуй, попита тя, знаеше добре, че именно затова е отпратил брат си.

— Асен знае, че се чукаме…

— Не знае… Аз му казах!

— Защо?

Габи седна на канапето.

— Може да не съм светица, но не си падам по тройките, сеньор Гузман. Беше грешка, че му се отдадох.

Иван стана и започна да се съблича.

— Той е мой брат, да му ебеш майката… Габи го прекъсна:

— С тебе ще полудея, с него се чукам дежурно.

Иван отиде при нея, опипа я — беше готова за любов, трепереше… Беше я обзело „мръснишкото“ настроение, както самата тя се изразяваше. Тогава иззвъня телефонът. Габи скочи ужасена.

— Това е той!

— Кой?

— После ще ти кажа… Мълчи, моля те. Едно закашляне ще бъде фатално.

— Кой е той, какво говориш… — но Габриела не отговори, само сложи пръст пред устните си и вдигна слушалката.

Последва любовен разговор, какъвто и в булевардните романи се червят да лансират. Иван разбра, че Габи говори с годеника си, че жилището, в което пребивават, е негово, че той е в чужбина и че като се върне в отпуск през лятото, ще се оженят. Нещастният годеник чу куп лъжи. Габриела прекарвала богомолци от Триполи до Джеда — затова не я открил, когато я търсил, в момента била с прахосмукачката в ръка — не била идвала в дома му две седмици.

Гола от кръста надолу, боса и разгонена, тя мъркаше като ангорска котка и, ей богу, беше доста убедителна. Когато разговорът свърши, Габриела остана няколко секунди с гръб към него.

— Обличай се — каза тя. — Днес няма да се чукаме.

Стана му смешно. Тази малка курва разиграваше благоприличие и вярност. Изправи се, отиде при нея и пъхна ръка между бедрата й. Габриела беше суха. Толкова по-зле за теб!, помисли той, наведе я, плю на задника й, разтри течността с пръст около ануса й и я облада анално. Габриела полудя. Колкото и да се мъчеше да запуши устата й, екстазът й пробиваше всичко, и озвучаваше квартала.

Иван се обличаше в рокерския костюм, когато Габриела излезе от банята. Беше свежа като роза, усмихната, забравила и благоприличие, и вярност.

— Как се казваш? — попита той. — Имам предвид цялото ти име.

— Габриела Петрова Кирилова.

— На вратата пише — Мирков.

— Апартаментът е негов — Габи посочи с пръст телефона, но жестът беше достатъчно ясен.

— А той кой е?

— Боян Мирков, дипломат… мой годеник… или поне беше.

— Къде е аташиран?

— Хага… първи секретар. Иван се замисли.

— Кога иде се върне… В отпуск?

— През август.