Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

Габи, или Габриела, както беше истинското й име, беше завършила немската гимназия и с пълно отличие английска филология. На пръв поглед животът с всичките си „розови“ възможности беше пред нея, още повече че баща й беше в определени периоди ту заместник-министър на финансите, ту главен секретар на МВР.

Габи беше родена курва. Никой не я беше изнасилвал, развращавал, принуждавал да се ебе и така нататък, тя беше родена „без гащи“, беше изнасилила поне петнайсетина мъже и който я беше ебал, до края на живота си нямаше да забрави какво значи „гола жена“. Да бъде гола, беше талант, който Габи притежаваше в огромни количества. Не беше достатъчно да си без дрехи, за да си гола. Голотата беше нещо цялостно, комплексно и касаеше както тялото, така и душата.

Осигурена финансово, с възможности да задоволи всичките си капризи, Габриела обичаше джиповете, копринените чаршафи, чувстваше се щастлива да затрупва с подаръци трите си приятелки, които имаше от детството и които я мразеха и й завиждаха, без да се отказват от подаянията й… И мъжете… Мъже, мъже, мъже… Какво друго имаше в този живот? Беше опитала и с жени. Не беше лошо, но не беше същото. Беше спала с двама мъже, беше правила обратната тройка — две жени и един мъж, но с времето беше разбрала, че истинското ебане става между двама.

Габи беше до такава степен откровена, когато някой мъж й харесваше, че можеше да каже: „Искаш ли да се видим в събота?“ и на въпроса: „Защо в събота, днес е едва вторник?“ да отговори: „Да, ама сега съм в мензис.“ Беше много ефектна брюнетка, без да е съвършена, макар че гледайки се в огледалото, за нея нямаше и капка съмнение, че Господ не е създавал никога по-агресивно сексуално изкушение. Имаше големи цици и дълги крака, малки ръце и стъпала, с които се беше научила така да подлудява мъжете, че при първите контакти те най-често свършваха, преди да проникнат в путката й. Истинската игра обикновено започваше по-късно — орално, анално и така нататък. Габи беше родена за порнозвезда, но иронията на съдбата я беше направила стюардеса.

Именно тя посрещна братя Гузман на борда на ТУ 154 на БГА „Балкан“ и им пожела приятен полет от Мадрид до София. И това далече не беше всичко…

Козела беше обучен да оцелява във всякаква обстановка. Гърмян заек като него тръгваше на акция максимално подсигурен. Гърдите, гърбът и коремът му бяха защитени от тънко като бельо фолио от германик и практически непробиваемо за обикновени куршуми, но главата беше на „открито“ и главна грижа на истинския профи в критична ситуация. Другият проблем бяха краката — единствените природни инструменти, годни да те изведат от кризисна обстановка.

Когато започна стрелбата, Козела веднага разбра, че единственото му укритие може да бъде Бъстър Китън. Шансът им да оцелеят беше едно на един милион и точно този единствен процент използва бившият генерал, професионалният убиец, агентът на всички възможни разузнавания. Козела грабна Бъстър Китън през кръста и пъхна главата си под мишницата му.

Убиха Бъстър Китън с първия автоматичен откос, но Козела го държа прав още няколко минути. Рап! Ние танцуваме рап, беше нелепата му мисъл. Един мъртъв убиец и аз… После почувства, че куршумите не го отминават. Един се заби във врата му, друг в лявото бедро… Беше време да свършва с театъра. Хвърли Бъстър и се строполи върху земята по очи.

Оттук нататък беше в ръцете на съдбата… и за жалост, на Продан Проданов.

Шефът на службата за борба с организираната престъпност го обърна по гръб. Видя изцъклените му очи, потъналата в кръв глава, „увери се“, че е мъртъв, повтори процедурата с Бъстър и самоуверено докладва на генерала, че акцията е приключила. И наистина щеше да бъде приключена, ако не му беше дошла безумната идея да прочиства гората.

Това беше звездният миг на Козела. Когато останаха на поляната само с Бъстър, Козела изпълзя като змия до канализационната тръба и се спусна по нея като по стълба. Задържа се пред реката. Наоколо все още щъкаха командоси, но когато Проданов обяви: „Отбой!“ и отрядът тръгна обратно към вилата, Козела скочи в реката, изми надве-натри кръвта и тръгна към колата.

Един час по-късно, гол, но жив, той оглеждаше раните си в квартирата на улица „Веслец“.

Самолетът достигна единайсет хиляди метра височина и „заспа“ във въздуха. Времето беше прекрасно — синьо безоблачно небе, синьо кротко Средиземно море. Освен екипажа и братя Гузман на борда имаше само още една двойка възрастни хора, по всяка вероятност семейство, които заспаха веднага след като машината набра височина.