Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

— Умрях от студ — провикна се генералът. — Да не си решила да ме умориш с пневмония.

— Свършвам, господин генерал — виновно усмихната се намеси прислужницата. — Веднага ще затворя прозорците.

— И усили парното. Поли, остави това глупаво пране на жената — така и не успя да й запомни името. — Ела, имам да ти казвам нещо важно.

След няколко минути с кафе и цигара жена му влезе в спалнята.

— Защо нервничиш, генерале? Искаш да потънем в мръсотия ли?

Проданов не й обърна внимание, изчака да седне и я погледна в очите.

— Поли, днес трябваше да станат девет дни от смъртта на Иван Милетиев — Козела.

Жената мълча дълго, загледана в дима на цигарата си.

— Ти ли го уби?

— Не, но моята служба беше длъжна да го убие. Козела имаше заповед да ликвидира министъра.

— Богомил Бонев? — възкликна Поли. Проданов кимна.

— Да. Имаше съучастник… — погали я по косата, придърпа я, целуна я по челото. — Козела е жив.

— Какво? — остро, изтръгвайки се от прегръдката му, попита тя.

— Не открих трупа му. Поли се изправи.

— Някой… Децата…

— Не знам — унило каза Проданов.

Във вторник сутринта секретарката на Бонев се обади по служебния телефон.

— Господин генерал, министърът ви моли незабавно да дойдете в кабинета му.

— Идвам.

Проданов облече сакото си, прибра цигарите си и стана. На вратата телефонът го спря. Отново беше секретарката.

— Моля ви, донесете делото на така наречения Козел и всичко, Което имате за синовете му… Предимно снимки, ако е възможно.

Генералът го посрещна прав.

— Проди, това е Джон Алберти от Интерпол — стиснаха си ръцете. — Интересуват го синовете на Козела. Знаеш ли нещо за тях?

— Да, те са децата на жена ми. Генералът зяпна, онемял от учудване.

— Дълга история, шефе. Ще ти я разкажа на четири очи — Проданов седна и сложи обемисто „Дело“ пред себе си. — От какво точно се интересува господинът?

— В Аспен, Колорадо, е извършен обир на едно от казината. Крадците са били трима — един американски студент и двама българи — братя. Имената им са Иван и Асен Милетиеви. Сумата е шестотин и шейсет хиляди долара. Американският гражданин Жилберт Моос е заловен с една трета от сумата, тоест с двеста и двайсет хиляди. От българите обаче няма следа и до днес. Пропътували са със ски от Аспен до Ванкувър, Канада, там са поделили плячката и са се разделили — Алберти подхвърли снимки пред Проданов. — Това са крадците. Познавате ли ги?

— Да — сухо отговори шефът на отдела за борба с организираната престъпност. — Да, познавам ги, но нямам сведения да са в страната.

— Това са синовете на жена ти? — попита Бонев. Проданов кимна.

— Отношенията им са лоши… Те застанаха на страната на баща си. Поредното доказателство, че крушата не пада далеч от ствола.

— От кога не си ги виждал?

— Не помня, шефе. Отдавна. Те уж бяха студенти в Америка.

— Били са — каза Бонев. — Знаят ли за присъдата на Козела?

— Съмнявам се… Във всеки случай не от мен, а с майка си не поддържат връзки дори по телефона. Мълчаха, пушеха, гледаха снимките.

— Какво ще правим, Продане? — попита Генерала.

— Ще чакаме да се появят тук… Дотогава сме с вързани ръце. Интерпол да ги търси по света — там ръцете ни са къси. Мярнат ли се тук, в което се съмнявам, ще изпълним коректно задълженията си.

Проданов разтърка уморено очи.

— С близо половин милион долара в джоба вие бихте ли се появил в България, господин Алберти?

— Не — беше сухият отговор на американеца.

Така би постъпил офицерът от Интерпол, но не и синовете на Козела. В дванайсет трябваше да се срещнат с парагвайския полученге, полугангстер Ласаро. Мястото на срещата беше определил той — един склад за крадени коли в северните, най-бедни райони на града. Братята паркираха раздрънкания си „Буик“ сред бидон-вилите, населени предимно с негри, и тръгнаха да търсят склада. Бяха започнали да мислят, че са сбъркали посоката, когато от мрака на схлупена постройка с изпочупени стъкла се появи ослепителната бяла риза на Ласаро, а след това и самият той с тежък автоматичен пистолет в ръка.

— Въоръжени ли сте, господа? — попита той.

— Не — отговори Иван.

— Носите ли всичко необходимо?

— Разбира се… А вие?

— Да.

Ласаро пъхна пистолета в кобура под мишницата си и хлътна в черната паст на сградата. Момчетата го последваха и се озоваха в мръсен, потънал в паяжини хамбар. Вътре светеше една единствена крушка, а под нея — снежнобяла покривка върху тежка трапезарна маса, заобиколена от стилови, тапицирани в кожа столове.