Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

— Странно място за делови срещи — усмихнат каза парагваецът. — Знам какво си мислите, но аз познавам нравите в Асунсион и не случайно избягвам любопитни погледи.

Ласаро им посочи столове и седна срещу тях.

— Да минем на деловата част, господа? — ченгето измъкна от джоба си бял плик, но не им го подаде. — Тук е всичко необходимо, поне всичко, което поискахте от мен. Ваш ред е да демонстрирате коректност.

Иван извади на свой ред плик и му го подаде. Ласаро преброи парите, извади лупа, прегледа внимателно всяка една от копюрите, прибра ги в джоба на джинсите си и плъзна своя плик към тях.

На имената Хуан Гузман Лупе, двайсет и пет годишен, и Луис Гузман Лупе, двайсет и три годишен, бяха издадени перфектни парагвайски паспорти с едномесечна изходна виза за Испания и международни шофьорски лицензи, валидни в целия свят.

— Благодаря, господин Ласаро-каза Хуан Гузман Вълка (лупус значеше вълк на латински).

Големият брат запали цигара и кръстоса крака. Това обаче беше измамен ход. Синът на Козела измъкна от чорапа си портативната си „Лама“, пръсна от упор главата на ченгето, изтегли автоматичния му пистолет от кобура, пребърка го, взе всичките пари, които намери — значително повече, отколкото струваха документите, подаде ламата на онемелия си брат и заповяда тихо:

— Огледай се за горили!

Охрана нямаше. Самонадеяният гангстер беше дошъл на срещата сам.

По-късно, в колата, Асен попита:

— Защо? Той беше честен с нас.

— И баща ни беше честен с нас, но го убиха, нали? — през зъби процеди Иван, шофирайки през бидон-вилите към хотела.

Преди да се приберат, трябваше да минат през големия железен мост на река Парагвай, дала наименование и на държавата. Иван спря посред желязната му арка, прибра в една найлонова торбичка оръжията, завърза гърлото на възел и разчитайки на тежестта на автоматичния „Скорпион“ на Ласаро, изхвърли товара си в мътните, жълти води на тропическата река. Щяха да минат години, докато някой индиански рибар ги откриеше.

Пътуваха мрачно, Иван — който отсега нататък щеше да се казва Хуан — със скрит гняв и агресия, Луис — притихнал, объркан от умишленото убийство, очакващ и някакво обяснение, а без да съзнава, и заповеди. Без всякакво съмнение цялата власт беше превзел брат му, а той беше само с две, при това непълни, години по-голям от него.

Наближаваха хотела, когато Хуан попита:

— Провери ли полетите?

— Утре в четиринайсет и трийсет през Монтевидео, Уругвай — с прекачване в седемнайсет — за Мадрид.

— Защо през Монтевидео?

— Парагвай нямат трансокеански линии, Ваньо.

Брат му избухна:

— Забрави това име, глупак такъв. Няма Иван, умря, ясно ли ти е?

Асен се ядоса.

— Си, сеньор Хуан Гузман Лупе! Си, пардоне.

Влизаха в паркинга на хотел „Франко“, портиерите ги познаваха и с първото премигване на фаровете вдигнаха бариерата.

— Уреди сметката в хотела, с персонала и паркинга — заповяда Хуан. — После ела в бара! Имаме сериозен разговор… Последен.

Когато Генерала се прибра във вилата и престана да се чува гласът на Нона, Проданов събра командосите и заповяда:

— Прочистете околността, момчета. искам да се уверите, че на един километър в диаметър няма въоръжени убийци.

Нямаше почти никаква вероятност Козела или Бъстър Китън да имат съучастници, но негов дълг беше да се увери в това. Раздели отряда на две — едната група трябваше да обходи вилата, другата — начело с него, се спусна по склона към реката.

Това беше! Акцията свърши!, мислеше Проданов, докато наблюдаваше как лъчите на мощните фенери обхождат храст по храст и камък по камък дерето. Набра полицейската честота на радиостанцията и заповяда:

— В тревата откъм източната страна на вилата има два трупа. Приберете ги тихо, дискретно и най-важното без излишни илюминации.

Стигнаха реката. Нямаше смисъл да се мокрят излишно. Козела и Бъстър Китън бяха солисти и не биха повели въоръжени абитуриенти от някоя елитна софийска гимназия.

— Добре, господа, това беше всичко… Отбой! — уморено каза той, когато радиостанцията се обади.

— Господин генерал — беше Йосифов, шефът на медицинската служба. — Намерих само един труп.

— Трябва да са два! — изкрещя той.

— Много възможно — гласът на Йосифов звучеше спокойно и уверено, — но аз намирам един.

— Чакай там! — заповяда Проданов и хукна нагоре по стръмната ливада.

Завари доцент Йосифов над тялото на Бъстър Китън. Трупът… а защо не самият Козел, беше изчезнал.