Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

— Стюардесата е страшна пичка — Каза Луис.

— Млъквай, глупак такъв. Самолетът е български.

— Да, ама аз съм парагваец — каза на английски малкият брат и стана.

— Къде отиваш? — изръмжа Иван.

— На майка ти у путката — каза на ухото му Луис и тръгна да търси момичето.

Намери я да си прави кафе в офиса между двете класи.

— Искате ли нещо? — усмихната подкупващо, попита Габи.

— Не. Вас търсех…

— Мен? — заля се във весел — на Луис му се стори еротичен — смях. — Да не би да ми поискате ръката? Луис седна и кръстоса дългите си кльощави крака.

— Това не е чак толкова лоша идея… нали?

— Кой знае — Габи седна срещу него. — Тук не може да останете без поръчка, господин…

— Луис Гузман. Налейте ми нещо тогава. Едно уиски.

— Много е скъпо, млади господине.

— Аз съм богато и глупаво момче, Което много ви харесва.

Габи скочи.

— Какво уиски искате?

— Без значение… Всъщност две. Едното за вас.

— Аз съм на работа, господин Гузман.

— Трогателно е, че ми запомнихте името, но нямате никаква работа. Възрастната двойка спи отдавна, а ако на брат ми му се допие нещо, ще ни намери сам.

— Той брат ли ви е? Не си приличате. Луис кимна.

— Той е красивият и умният, аз — глупавият и добрият.

Габи се смя до просълзяване, наля два малки бърбъна и седна срещу него.

— Мога ли да попитам защо идвате в България?

— Базов лагер. Ще разглеждаме Балканите, Египет, но целта ни е Индия… Общо взето ще скитаме три месеца.

— Блазя ви — каза Габриела. — Наистина сте богати момчета.

— А вие страшно красиво момиче. Габи наведе очи и тихо каза:

— Благодаря.

Луис брои до сто и я попита:

— Мога ли да ви целуна?

Когато Хуан потърси брат си, той вече ебеше стюардесата на някаква идиотска масичка, която нямаше повече от половин метър в диаметър. И тогава Луис направи фаталната си грешка. Разгорещен, на секунди преди изпразването, той изкрещя на български:

— Разкарай се!

Този вик обърна живота и на тримата.

Поли се размотаваше из пазар „Красно село“. Напук на мерките за сигурност, които МВР взе към Продан и семейството му, тя настояваше да ползват тази вила само в празничните дни. Колкото и да беше малък, некомфортен, панелен и така нататък, апартаментът все пак беше в София и тя не се чувстваше привилегирована пленница никому.

Утре беше Великден, а тя по свой начин — християнка. Не че толкова вярваше в Господ-Бог, но като всяка грешница, а тя беше грешница, се страхуваше от някакво наказание свише, което внезапно ще се стовари върху главата й. В четвъртък беше боядисала яйца, а сега търсеше пресни салати, без които Продан неохотно сядаше на масата.

Общо взето беше накупила всичко необходимо, но продължаваше да обикаля да търси домати. Имаше по всички сергии, но й се виждаха нитратни, пластмасови… по-скоро играчки за елха, отколкото за салата.

— Добър ден, госпожа Проданова — каза мек дамски глас зад гърба й.

Поли се обърна и застана очи в очи с изключително елегантно чернооко момиче, което не малко мъже биха нарекли красиво. Красива или не, не беше привилегия на една жена да коментира друга, но това, което не подлежеше на съмнение беше, че тази млада дама имаше върху себе си във вид на дрехи и бижута поне шестнайсет хиляди долара.

— Добър ден, познаваме ли се? — и изненадана, и притеснена, попита Поли.

— Не, и не е задължително да се познаваме — каза Габриела. — Имам едно послание за вас — подаде й лист розова хартия. — Прочетете го, моля.

„Майко, жив ли е баща ни — пишеше Иван. — ако е Жив, знаеш ли къде е? Отговори на госпожицата, която ще ти донесе тази бележка. Тя знае какда ни предаде съобщението.

Синовете ти.“

Поли залитна и щеше да се стовари насред пазара заедно с торбите си, ако момичето не я беше подкрепило.

— Лошо ли ви е, госпожо?

— Не… призля ми за миг… но трябва да седна някъде.

— Елате, тук, на петдесетина метра има едно много уютно и тихо кафене.

Поли препрочете бележката няколко пъти, отпи от ледения тоник и като че ли се почувства по-добре. Габи търпеливо чакаше. Пушеше дълга тънка цигара и отпиваше от малкото уиски, което на път за масата беше поръчала на видимо познатия й сервитьор.

— Познавате ли синовете ми, госпожице…

— Юлия. Казвам се Юлия. Не. Познавам е силно казано. Представиха ми се на летището във Франкфурт. Дадоха ми да разбера, че ги преследват… Не разбрах защо и не ме интересува.

— Преследват ги по цял свят — въздъхна Поли. — Като бесни кучета.